— Наистина ли? Но как?
— Родителите й са тук — каза той, като намери за по-лесно да замени името й с местоимение. — Ще останат пет или шест дни. Може би моите клиенти имат нужда от внимание и помощ.
— О, да — потвърди тя. — Наистина имат нужда точно от това. Ела.
Maй 1998 г
Беше ясна петъчна вечер, а луната светеше като кандило в небето. Чарли заключи колелото си за парапета на стълбите и натисна звънеца на Клеър и Бен. Една слаба жена отвори вратата, но в същото време гледаше встрани и говореше с някого.
— Извинявай — каза тя и се обърна към него. — Ти трябва да си Чарли. Аз съм Алисън.
Тя протегна ръката си. Беше малка и студена, но ръкостискането й — изненадващо силно. Големите й очи имаха цвят на кестен, а косата й бе тъмнокестенява и права. Имаше чиста кожа и големи устни, прекалено големи за лицето й. Той забеляза, че задникът й, обут в избелели дънки Ливайс, бе малък и стегнат.
— Бен е ей там, готви охлюви — каза тя и Чарли усети мекия й южняшки акцент, по-изразен, отколкото при Клеър. Тя поклати глава. — Не знам какво направи с вас тази държава.
— Превърна ни в сноби, педанти и яростни еврофили — отвърна Чарли. — Това е отмъщението на британците заради нашето дезертьорство преди двеста и петдесет години.
Тя се засмя.
— Тогава, предполагам, че ще пиеш шери.
Той я последва вътре, където Бен режеше чесън на малка дъска с малък нож, превит над нея като шивач.
— Купих нещо по-твърдо — обясни Чарли и показа книжен плик.
— Какво? — Бен спря да реже и вдигна поглед, а Чарли извади бутилка Далуини. — „Първокачествен скоч от планината“ — прочете той етикета. — Отлично. Нека голямата врява започне сега — каза той и отново се наведе над дъската.
Чарли изпита задоволство, защото беше успял да угоди на изключително придирчивия Бен.
— Да налея ли и на теб? — попита той Алисън.
Тя присви нос, поколеба се, но после повдигна рамене и каза:
— Е, щом всички ще пиете това.
Чарли отвори шкафа, намери четири различни чаши и ги извади.
— А Клеър?
— По-добре не — отвърна Бен. — Не знам кога ще се върне.
— Няма ли да идва?
— Не знам — каза Бен, без дори да вдигне поглед.
Чарли погледна Алисън въпросително. Тя повдигна вежди, но не каза нищо. Двамата наблюдаваха как Бен изсипа чесъна в един тиган с масло.
— Почти готово е — каза той и разбърка съскащите парченца с дървена лъжица. — После можем да седнем за няколко минути и да се насладим на този скоч.
— Чисто или с лед? — попита Чарли и отиде до фризера.
— Чисто. Винаги чисто — отвърна Бен.
— Както прецени барманът — каза Алисън с усмивка.
— Ами тогава ще ти сложа лед — отвърна Чарли. — Водата може да ти потрябва, ако смяташ да пиеш тази чаша цяла вечер.
— Съжалявам. В леката категория съм — обясни тя. — Опитът ми от колежа се състои само от бира и вино „Сътър Хоум“. И по някой и друг коктейл „Блъди Мери“ в неделя сутрин.
— Това ми звучи познато. Къде си учила? — попита Чарли и си спомни, че Клеър му беше дала най-важната информация за Алисън. Де да беше обърнал повече внимание.
— Чапъл хил. Университета в Северна Каролина.
— Знам какво е Чапъл хил — ухили се Чарли. — Направо си е в Бръшляновата лига.
— Така казват — отвърна тя. — А ти си от Канзас. Лоурънс, нали? Чувала съм, че това е страхотно колежанско градче.
— Да, това е един странен оазис. Но пък има магазин Уол-Март, голям колкото Делауер.
— Може ли да се сравни с това? — попита тя и посочи неопределено към Бен или може би към света зад него.
— Никак. Това е съвсем друг свят.
Той й подаде питието — ледът подрънкваше в стъклото на чашата — и я погледна в очите. Сега изглеждаха по-тъмни, живи и топли. Мога да го направя, помисли си той. За миг се зачуди дали Клеър не се беше махнала нарочно, за да даде предимство на Алисън.
— Добре. — Бен намали котлона и вдигна чашата си със скоч. — Наздраве. За държавното образование! — И чукна чашата си в техните.
Клеър се появи към десет часа, след охлювите, салатата и пържената в тиган пъстърва с коричка от царевично брашно, която Алисън приготви, докато Бен и Чарли стояха около готварската печка. Вече бяха изпили по няколко чаши Далуини и Бен реши, че би било дръзко да сменят питието. Когато Клеър влезе, Бен стоеше върху масата и пееше „Аз съм само едно малко черно дъждовно облаче“ и имитираше доста добре Мечо Пух.
— Здравейте — поздрави хладно тя.
Бен погледна Чарли.
— Казах ти, Прасчо. Мисля, че загазихме с това бурно време.
Тя впи поглед в тях за миг. После остави чантата с книги, която носеше, отиде в спалнята и затръшна вратата зад гърба си.