Бен слезе от масата и потъна в един стол. Кръстоса дългите си крака, приви се и се изправи като скакалец. Прокарваше пръсти по покривката, почукваше по чинията, отдръпваше пръсти и пак ги разтваряше. Светлината oт свещите трептеше по очилата му.
Чарли и Алисън размениха погледи.
— Само аз ли не знам какво става тук? — попита Чарли и насила се засмя.
Бен довърши песента с мек глас:
— „Нося се наоколо, над земята, и се чудя къде ще падна.“
— Е, какво мислиш? — попита Клеър на следващия ден Чарли. Те седяха в двата края на дивана във всекидневната и пиеха чай. Бен беше станал рано, за да отиде на съботна лекция, която известен архитект изнасяше в музея, а в последния момент Алисън бе решила да го придружи.
— За твоето отсъствие?
Вечерта беше приключила, когато Алисън обяви, че е уморена и си ляга, а Бен и Чарли допиха останалия скоч в мълчание и тъмнина, наблюдавайки нагорещените до червено намотки на електрическата печка. Чарли спа на дивана. Клеър остана в стаята си. Той се надяваше, че сега ще му обясни какво става.
— Божичко. — Тя поклати глава. — Не, за Алисън.
— В момента се интересувам от теб.
— А аз се интересувам какво мислиш за Алисън.
— Ще ти кажа, ако и ти ми кажеш.
— Невъзможен си — каза тя и го замери с възглавница.
Той се наведе и вдигна чашата си.
— Ти си тази, която не се появи снощи.
— Очевидно си прекарвахте отлично и без мен.
— О, стига, Клеър.
Тя отпи дълга глътка чай.
— Може би ревнувах — каза.
— Какво? — попита недоверчиво Чарли.
— Може би — отвърна тя.
Сърцето му подскочи за миг, а после, също толкова бързо, се сви от болка. Това нямаше никакъв смисъл.
— Ти си тази, която си има гадже. О, извинявай — годеник. И ти — ти ме уреди с Алисън. Тя е твоя приятелка.
— Знам — каза тя. — Но може би реших, че не искам да те деля с никого. — Тя остави чашата си и покри очите си с ръце. — Държа се детински. Алисън е най-добрата ми приятелка, а ти, ти си най-близкият ми приятел тук, с изключение на Бен, разбира се, и изведнъж осъзнах, че ако с Алисън се съберете, ще изгубя и двама ви. Постоянно ще мислите един за друг.
— Не избързваш ли малко? Едва снощи се запознах с момичето. Дори не знам дали ме харесва.
— Харесва те — каза безизразно Клеър.
— Откъде знаеш?
— Просто знам. Затова ви запознах. Знаех, че ще те хареса и че вероятно и ти ще я харесаш. — Тя побутна крака му с босото си стъпало. — Е, харесваш ли я?
— Ти си манипулатор, Клеър — отбеляза Чарли.
Тя дълго го наблюдава, а той задържа погледа й. Това беше първият път, в който двамата се гледаха в очите, и Чарли отказа да отмести поглед. Какво каза тя току-що? Че ревнува, че го иска само за себе си. Мислеше ли го наистина? Страхуваше ли се, че ако не се възползва от момента, той просто ще отмине, подобно на много други мигове. Имаше навика да не приема сериозно възможностите за избор, които се явяваха пред него, или пък може би прекалено късно осъзнаваше тяхното голямо значение.
Накрая тя проговори.
— Обичам Бен.
— Знам — отвърна той.
— Той е добър за мен.
— Знам.
— Иска ми се… — Тя въздъхна. — Иска ми се да можех да живея два живота.
Чарли сви рамене. Усещаше как тежестта на отхвърлянето притискаше гърдите му, въпреки че до този момент не си беше представял, че тя някога ще види нещата по този начин — като избор между него и Бен.
— Аз…
Тя протегна ръка и закри устните му с длан.
— Недей — каза му и потъна в своя ъгъл на дивана. — Не казвай нищо. Искам всичко да си остане постарому.
Той стоя дълго, вперил поглед в нея, опитвайки се да прецени дали да продължи, или да се откаже. Какво всъщност искаш да кажеш? Това беше въпрос, който хората не задават или поне Чарли не задаваше. Предпазливостта и благоразумието, типични за Средния запад, бяха вкоренени в него. Приемаш това, което хората ти казват за себе си, дори и когато знаеш, че съвсем не е всичко. Уважаваш тяхното желание да разкрият само онова, което чувстват уместно да споделят. Удобството е ръководещият принцип.
— Добре — каза той.
Постояха няколко минути, заслушани в концерта на Бах, звучащ от портативния касетофон в ъгъла, в тиктакането на часовника в кухнята, в приглушеното свистене на автомобилите, които се движеха в дъжда. Клеър сякаш пак се затвори в себе си, решително дружелюбна и сдържана.
— Харесвам я — най-после каза той. — Изглежда мила. Навярно малко наивна?
— Само малко — каза Клеър. — Но не е задължително това да е нещо лошо. Не си ли чел Хенри Джеймс?