— Не — призна той.
— Е, трябва да го прочетеш — отвърна тя. — Алисън е класическа героиня на Хенри Джеймс.
По-късно, когато дъждът спря, Чарли излезе от задния вход, стъпи в неравния бетонен вътрешен двор и погледна небето — бяло като обезмаслено мляко. Вятърът поклащаше мокрите листа на натежалите от дъжда дървета. Би му харесало да приеме тази промяна на времето като поличба, но засега бе приключил с поличбите.
* * *
Клеър стоеше на подиума в малка самостоятелна книжарница в Роли, Северна Каролина. Разгледа хората, които бяха разпръснати из подредените редове от сгъваеми столове, и отвори книгата на отбелязаната страница.
— Благодаря ви, че дойдохте — каза тя. — Ще прочета няколко кратки откъса, а след това ще поговорим.
Тя се усмихна притеснено и зачете:
Съквартирантката на Ема от колежа на име Колийн се беше запознала с гаджето си, Стийв, още в първия ден на първата година. В една от редките вечери, когато Стийв не беше там, Ема попита Колийн как на толкова ранен етап беше разбрала, че именно той е човекът, с когото искаше да прекара остатъка от живота си.
— Какво те накара да мислиш така? — попита Колийн.
— Ами ти прекарваш с него всяка минута през деня — отвърна Ема. — Да не говорим за нощта. Затова си го помислих.
— Виж — започна Колийн. — Запознах се със Стийв в столовата и започнахме да излизаме. И двамата искаме да учим медицина, участваме в маратони в пресечени местности — имаме много общи неща. Но какво щеше да стане, ако не бях кандидатствала тази година? Ако бях отишла в друг колеж? Е, знам какво. Щях да срещна друг Стийв. Мило, умно момче, което е достатъчно амбициозно и леко срамежливо, което си търси приятелка, за да се чувства сигурен и уверен.
Има стотици такива момчета, дори хиляди! Всичко зависи от подходящия момент и обстоятелствата. Ако бях родена в друг град, в друга държава или пък в друга година, пак щях да намеря онзи Стийв, от който имам нужда.
Тогава Ема смяташе, че философията на Колийн е скандална, но по-късно бе склонна да се съгласи с нея. Опитът я научи на нещо друго. Започна да вярва, че истинската любов съществува и че това е най-важното нещо на света — по-важно от добротата и постоянството, по-важно дори от доверието.
Четенето мина доста добре, имайки предвид, че двама души от публиката в Роли бяха с психически заболявания, трима — далечни роднини на Марта Бел Кланси, двама бяха служители на книжарницата и един бе нейният придружител, който щеше да я представя пред медиите в града. Останалите четирима — „цивилните“, както служителката в книжарницата Сузи наричаше хората, които присъстват заради истински интерес, а не по задължение или щастлива случайност — бяха прочели реклама за книгата или по-рано през деня бяха чули Клеър по радиото, или пък, както един от тях й каза, бяха видели романа в Amazon.com, където за един кратък кибермиг излезе в раздела със специално представени книги.
Късно същата вечер Клеър лежеше в леглото в хотелската си стая и мислеше колко странно е това, че бе написала книгата преди повече от година. Мислеше за Бен, за тъмната му лъскава коса след душ, за чистите му ризи „Томас Пинк“ и за красивите му ръце, за вниманието му към дребните детайли, добротата му. Представяше си как пържи миди за вечеря, налива й чаша вино и запазва статия в Таймс, която смята, че ще й хареса.
Беше лесно да се влюби в Бен. Клеър бе пленена от неговия интелект и чувство за хумор. Беше напълно различен от всички, срещани дотогава. Познаваше много момчета от Юга, учтиви и умели в общуването, а вероятно дори и умни, но никога не бе срещала някого, който приема живота толкова саркастично и дълбоко язвително, както Бен. А и беше мил. В началото Бен искаше да я закриля, да се грижи за нея, да я пусне в големия свят с по-добра представа за самата себе си или по-скоро — с усещане за по-добрата половина от своята същност.
— Не съм толкова добра, за колкото ме смяташ — каза му тя веднъж.
— Но не си и толкова лоша, колкото си мислиш.
— Това някакво предизвикателство ли е?
Той я погледна остро.
— Аз не съм баща ти.
Аз не съм баща ти. Наскоро Клеър разказа на терапевта си за времето, когато бе на осем, скачаше на въже на алеята пред къщата, пееше си песничка и чакаше баща си да се прибере от работа. Тя помнеше първото нещо, което той каза, щом паркира синия си шевролет: „За бога, Клеър, престани да скимтиш“.
Тя обаче не се поколеба.
— Не скимтя, татко. Пея.
— Е, млъкни. Пречиш на съседите. И си мръсна — каза той. — Очаквам да се преоблечеш преди вечеря.