Думите му я жегнаха и тя отпусна въжето. Това беше последният път, в който го чакаше да се прибере от работа.
— Това те е заставило да бъдеш доста сдържана — отбеляза Дийна.
Бен бе първият мъж, който не я караше да се чувства прекалено нервна. Казваше й, че обича нейната енергия, страстта и интелигентността й. За известно време това я караше да се съмнява още повече в него.
— Не мога да бъда човекът, който ти ми казваш, че съм — обясняваше тя. — Ще полудея, ако трябва да съм тази, която ти искаш да бъда.
— Не искам да бъдеш никой. Освен себе си.
— Ами ако не знам коя съм?
Клеър осъзнаваше, че проблемът не беше в това, вече не беше влюбена в Бен. По-скоро се чувстваше отдалечена, без да го разбере, както се случва, докато се носиш със затворени очи на надуваем дюшек в басейн. В нея бе станала някаква дребна промяна, която я караше да погледне по съвсем различен начин към света. Спокойствието между тях бе станало безкрайно. Игрите на Скрабъл я отегчаваха, сънят й стана неспокоен. Сякаш сега се възстановяваше след амнезия или се събуждаше от епохален сън. Усещаше ума си празен и чист за първи път, откакто се помнеше. Бен не приемаше това сериозно, смяташе, че причината е в помятането — настроение, етап или просто част от естествените приливи и отливи на връзката им. Но Клеър знаеше, че има нещо друго — нещо се беше променило. Тя се бе променила. И животът им никога нямаше да бъде същият за нея.
Докато лежеше в леглото в хотелската стая и се взираше в тавана, в главата й нахлуха толкова много въпроси. Кой вид щастие беше възможен? Струва ли си да рискувам това, което вече имам? От какво ще се откажа, какво ще спечеля? Искаше й се да има кристална топка, която да разкрие какво ще се случи в идните години, която да й подскаже как да постъпи. Срамуваше се от своята шаблонност, от провинциалната си нужда да има посока, която да следва. Не трябваше ли точно това да преодолее? Проблемът се състоеше именно в липсата на ясна посока.
И все пак… тя се тревожеше за пари, за бъдещето си. Усещаше как минутите минават. Сякаш времето отново бе започнало да тече, след като години наред не беше помръдвало. Докато мислеше, че ще прекара остатъка от живота си с Бен, времето се точеше като течност, то нямаше значение. Но сега изведнъж пред нея се откриха възможностите и ограниченията на съвсем друг живот.
На следващата сутрин Клеър стана в седем. След четиридесет и пет минути трябваше да се срещне с придружителя си в лобито на хотел „Хамптън ин“. Според графика, който й бяха изпратили по факс, а тя взе от рецепцията на хотела, когато се настани снощи, целият ден бе пълен с ангажименти — две интервюта в местни радиостанции, обедно интервю във вестника на РолиНюз анд обзървър, интервю с редактора на секцията за книги на студентския вестник в университета на Северна Каролина. Трябваше също да се отбие в няколко вериги книжарници и да подпише купчини книги, приготвени от управителите. Това подписване на книги винаги й се струваше малко унизително. Книжарниците не можеха да връщат подписани от автора книги, затова управителите изчисляваха евентуалните продажби, преди да дадат на автора книгите за автограф. Понякога Клеър подписваше десет, друг път петнадесет, а от време на време и обезкуражаващите три книги. Според опита на Клеър придружителят й щеше да бъде или мила по-възрастна жена, или млад гей, който през последния месец беше съпровождал много по-звездни и интересни автори и си умираше да сподели всички подробности. Обикновено биваше разговорлив и очарователен и от нея се очакваше същото. Ако някое интервю се окажеше не особено успешно или на четенето присъстваха само четирима души, Клеър се чувстваше виновна, сякаш бе подвела спътника си или усилията им не си струваха.
След няколко интервюта и подписвания на книги тя осъзна, че й задават едни и същи въпроси: Доколко романът се основава на истинския ви живот? Майка ви алкохоличка ли беше? Какво е мнението на вашите родители за книгата? От време на време имаше интервюиращи, обикновено от национални радиа, които всъщност бяха прочели книгата и задаваха въпроси, на които отговаряше с удоволствие: за процеса на писане, за решенията по структурата на книгата, темите или връзките, които самата Клеър може би все още не подозираше. Но такива въпроси бяха рядкост. През повечето време се чувстваше така, сякаш участва в курс за избягване на пречки и се опитва да се справи с капаните, без да изложи себе си или човека, който задава въпросите.
Обиколката за представянето на книгата продължаваше. Тя започна да усеща, че интересните неща, които се случват на някои автори — големи интервюта в национални издания, публична подкрепа на книгата от страна на известен автор (или някоя друга знаменитост), някакъв скандал, конспиративна привлекателност, която да впечатли всички или да се превърне във всеобщо настроение, — не се случваха на нея, макар че никой не й го казваше без заобикалки. Когнитивното несъответствие на това преживяване — нуждата от реклама на книгата, загатвайки за нейната популярност (Дриймуъркс! Списание Ентътейнмънт уикли!), като в същото време се създава ясното впечатление, че тази популярност е изкуствено създадена — беше обезпокоително. Беше трудно да различи истината от измислицата и навярно трудността се задълбочаваше от факта, че не беше убедена в желанието си да ги различи.