Обади се на Джейми в Ню Йорк, за да направи справка с действителността, но вместо това получи отговор, изцяло съобразен с „партийната линия“ — „Всички са много доволни от книгата! Представянията в националните издания не са важни, хората четат местната преса! А и освен това книгата ти е навсякъде в интернет. Все още е рано, успокой се!“. Но тя знаеше, че това не е вярно. Срокът на годност на първите романи бе като този на „Уондър бред“[16], а тя започваше да разбира, че трайността на повечето книги съвпадаше всъщност с датата на публикуването им. Важно бе времето преди това, когато книжарниците правеха своите поръчки и лъскавите списания решаваха дали твоята книга си струва изписаното мастило. Тогава се вдигаше шум. Ако това не се случеше, издателят минаваше на следващия обещаващ първи роман. Книгата остаряваше месец след издаването си, освен ако не получи голям шанс.
Бяха минали три седмици от датата на издаване. Книгата имаше две представяния в национални издания — в Пийпъл и Ентътеймънт уикли. Ню Йорк таймс не си бяха направили труда. Южняшките вестници се отнасяха ентусиазирано. Публикуваха описания и реклами и включиха книгата на Клеър в прегледи заедно с други първи романи на автори, които пишат за Юга. В Блустоун нямаше самостоятелна книжарница, но в съседния град имаше книжарница от веригата „Бордърс“ със „Старбъкс“ кафене. Книгата бе представена в Блустоун Рекърд с описание и реклама, заедно с голяма снимка на Клеър и ласкателства за „момичето на Блустоун“. Описанието беше по-скоро прикрит разказ за годините на Клеър в Блустоун, дословно изброяване на полуистини и реклама на популярността й. Ревюто пък беше написано от саркастична бивша съученичка и беше пълно с намеци за нейните мотиви, представени в неясна положителна светлина. Бе очевидно, че на авторката на статията й беше казано да бъде мила, но тя не е могла да се сдържи и бе нанесла няколко удара: „Човек се пита защо госпожа Елис е изпитала нуждата да затвърди стереотипите на либералите от Севера у южняците. За протокола, не всяка омъжена жена от Юга е алкохоличка и не всяка тийнейджърка е непокорна повлекана. Като изключим слабостите на романа…“
Сутринта, когато пристигна в родния си град, Клеър бе поканена в три различни радиостанции и говори пред учениците в гимназията, като им разказа не съвсем честно за обучението, за образованието, получено там, което й бе позволило да надмине останалите, да се махне, да се премести в Ню Йорк и да напише книга. На много от учениците им беше любопитно да се запознаят с човек, израснал в Блустоун и напуснал града. Някои от тях, които виждаха в Клеър идеализираното постижение на своя дългогодишен копнеж, се хващаха за всяка нейна дума. Всичко това беше голямо ласкателство. Поне веднъж тя се почувства известна. Тези ученици не я попитаха защо в книгата бе сменила името на Блустоун на Хетфийлд и защо го беше описала като „малко, умиращо градче, основано до една фабрика“, нито пък питаха за други леко критични описания на градския пейзаж и социалната среда. Лицемерието и расизмът, които описваше и които бяха приети като дълбока обида от някои от приятелите на майка й, се оказаха интересен урок по история за тези деца.
Клеър беше изпратила на майка си копие на книгата преди месеци, а на заглавната страница бе написала весело послание: „Мамо, не забравяй, че това е просто роман!“. Но Лусинда каза само: „Ти винаги си гледала на нещата по-особено“ и „Добре че баща ти го няма, за да види какво си казала за него“. На партито за книгата в Ню Йорк Лусинда сякаш се чувстваше поласкана от вниманието на хората, въпреки че онези, които бяха прочели романа, задържаха поглед върху лицето й малко по-дълго (търсеха знаци за меланхолия или пък навярно за болестта на Алцхаймер, тъй като Клеър бе написала, че в семейството има такива случаи). Или пък оглеждаха ръцете й, по които сега се синееха изпъкнали вени (на шестнадесет години тя беше рекламно лице на препарата за миене на чинии „Джой“).