Не бяха обсъждали конкретните инциденти, които Клеър бе извадила от кладенеца на миналото си и сега лежаха сухи по страниците на книгата й. Например момента, когато баща й бе ударил майка й през лицето и Клеър се обади на 911; когато Лусинда се беше напила с онези сини мартинита и влезе гола в басейна на съседите заедно с голф партньора на баща й; случката, в която Лусинда хвана седемнадесетгодишната Клеър да прави секс в спалнята им с бейзболен играч, с когото се беше запознала в някакъв бар. Сякаш Лусинда беше решила, че Клеър като скулптор бе създала книгата, като физически предмет — със здравия си гръбнак, ярката корица и заглавието, — но не и онова, което се намираше вътре.
Всъщност книгата започваше да прилича на предмет и за самата Клеър. Докато я пишеше, тя не можеше да си представи как след години би говорила за нея. Макар и променени, разкритията бяха толкова дълбоко лични, че тя трябваше да се преструва пред себе си, че пише дневник. В противен случай никога нямаше да успее да каже всички тези неща. Но сега, когато миговете от живота й бяха включени в отделни кратки глави, тя се чувстваше като продавач, който предлага някакъв продукт. В интервютата повтаряше едно и също, като лавираше между откровеността и измамата. Споделяше болезнени тайни, сякаш бяха чужди. По някакъв начин те сякаш наистина бяха чужди — не нейните, а просто истории, които беше дочула, прочела или гледала по телевизията.
Стотина души от Блустоун се събраха в книжарницата „Бордърс“ за четенето онази вечер — броят им бе значително по-голям от броя на хората, които Клеър успя да привлече на другите места. Майка й беше там с приятелката си Марта Бел и Клеър отново остана поразена от силата на нейното отрицание, непоколебимото й желание да види книгата като предмет, като продукт, а не като язвителни, едва прикрити спомени на все още наранената си дъщеря. Докато хората прииждаха, Лусинда застана отпред до Клеър. Поздравяваше приятелите й с великодушната усмивка на горда баба: „Елате да видите бебето!“. Тя не обръщаше внимание на любопитните погледи и даваше любезни отговори на провокативните въпроси: „Възпитах я да има собствено мнение“, казваше Лусинда на всеки, който би я слушал, и още: „Тя сама си беше господар, откакто навърши три години“.
Клеър се чувстваше притеснена и причини за това имаше много. В публиката щяха да присъстват хора, които под една или друга форма са споменати в книгата. Те може и да имат повод да са враждебно настроени. След като бракът на родителите й се разпадна, а на петдесет и пет години баща й се омъжи за местна жена, която беше две години по-голяма от Клеър и двамата имаха дете, Клеър беше поразена, а майка й — съсипана. През последните десет години не поддържаше много контакти с баща си. Разменяха си коледни картички и по време на няколкото си посещения при майка си в Блустоун тя покорно беше прекарала няколко неловки следобеда с него, новата му жена Манди и тяхната дъщеря Бриана, която й беше полусестра.
Клеър бе почти сигурна, че баща й няма да се появи тази вечер. Увери се в това, докато разглеждаше събралите се хора. Едва след като четенето приключи — три внимателно подбрани откъса, които самата тя не харесваше, но които не засягаха нищо по-сериозно от смъртта на морско свинче и историята с цветната леха на майка й, която Клеър по свой каприз разруши (инцидент, описан с много по-голяма фриволност, отколкото в действителност) — тя вдигна поглед и видя баща си. Той стоеше сам в задната част на залата, висок мъж с фина посивяла коса, а студеното му изражение се различаваше коренно от снизходителните усмивки на очарованата от нея публика, която не мърдаше от местата си и ръкопляскаше любезно.
Когато се стигна до неминуемия въпрос как родителите й приемат книгата, Клеър посочи Лусинда, която стоеше с Марта Бел, а след това и към баща си, но него вече го нямаше. Беше си тръгнал, докато задаваха въпроса.
Обсъждането на книгата вървеше към края си, когато се изправи един оплешивяващ мъж с шкембе, облечен в червен анорак, който й беше смътно познат.
— Хей, Клеър, не знам дали ме помниш. Учихме заедно в гимназията, бях една година по-малък. Казвам се Тери Шоу. Как си? — Той срамежливо вдигна ръка и махна наполовина, подръпна панталоните си и прочисти гърлото си. — Чудя се какво е мнението на „Джил“ за всичко това.
Клеър знаеше, че може да й зададат такъв въпрос, но някак не беше подготвена. Пое си дъх.
— Ами — започна тя. — Това е роман, което, както знаете, означава, че героите са измислени. Някои образи са сборни, така че в тях можете да разпознаете различни хора. Но Джил не се основава на конкретен човек.