„Успокой се“, помисли си тя. „Говориш поучително. И още по-лошо, звучиш отбранително“. Тери обаче не беше убеден. Клеър го видя как повдига вежди към някого, седнал през няколко реда от него. Тя се усмихна безсилно.
— Следващ въпрос?
Тери вдигна полуизвития си показалец.
— Но тя със сигурност прилича много на Алисън Грей.
Клеър усети как гърдите й се свиват. Беше й трудно да диша.
— Нима? — изписука тя. — Хехе, това е интересно. Може би само малко. Така предполагам.
Алисън. Клеър не знаеше какво мисли тя за книгата. Дори не знаеше дали я беше прочела. А сега нямаше никакво значение, нали? Истинският живот имаше предимство и беше захвърлил малката книга на Клеър в някой затънтен ъгъл в ума на Алисън. Ако изобщо мислеше за нея.
Май 1998 г
Алисън отвори вратата на улица „Бартън роуд“ 32, а пред нея стоеше Чарли. Първото нещо, което забеляза, беше русата му къдрава коса. Второто — че той изглеждаше като невъзмутим американец, здрав, силен и със загар, с бяла тениска под протритата риза, с навити до лактите ръкави. Раменете му бяха широки, въпреки че бе доста слаб, а лицето му изглеждаше малко меко, сякаш последните следи от бебешката пухкавост още не бяха изчезнали. Веждите му се извиваха като руси гъсеници над светлосините му очи.
Тя го наблюдаваше по време на вечерята. Двамата с Бен бяха толкова различни: Бен беше дългурест, имаше ъгловати черти и понякога й се струваше леко непохватен със своите очила, тъмната си коса и потиснатите си прищевки; със своите гъвкави крайници и пясъчноруса коса Чарли приличаше на куче от породата златен ретрийвър. Тя веднага стана подозрителна: такива чаровници като него обикновено се оказваха измамници. Подобен начин на действие бе типичен за някои южняци — богати, с власт, отгледани в определено общество, — тя не търсеше точно такъв човек. Но когато започнаха да разговарят, тя осъзна, че имаше нещо друго у него, което не можеше да определи. Не беше наперен и самонадеян, а чувството му за хумор бе умерено. Увереността му не беше прекалена, липсваше му стеснителност и приемаше света по ироничен начин, който обаче не можеше да се определи като язвителен или горчив. Въпреки че общуваше с лекота в обществото, изглеждаше някак самотен.
По едно време, докато Бен ръкомахаше оживено, Чарли се облегна назад на стола си и през смях улови погледа на Алисън. Тя знаеше, че я беше видял как го изучава.
— Какво има? — попита той, а на лицето му се изписа половинчата усмивка, която показваше, че очаква отговор. С времето щеше да опознае това изражение отлично — привидно откровено, по-предпазливо, отколкото изглеждаше.
— Нищо — отвърна тя.
— Не, кажи ми.
Беше й някак познат, като любим спомен или постоянно повтарящ се сън.
— Имам усещането, че съм те срещала и преди.
— Някога била ли си в Канзас? — попита шеговито той.
— Той си е такъв, Алисън — намеси се Бен. — Не само на теб ти се струва. Има многолик образ или нещо такова — не знам. Подвеждащо е. Мислиш си, че го познаваш, и започваш да правиш предположения за това какво харесва и не харесва, но в повечето случаи грешиш. Преценяваш го погрешно. Много е дразнещо.
— Нямам представа за какво говори той — каза Чарли.
Да се влюбиш в Чарли, беше като да пътуваш в чужда страна и неочаквано да се почувстваш като у дома си. Алисън с учудване научи, че той не използва дезодорант. Къпеше се всеки ден и по думите му това беше достатъчно. Наистина беше. Излъчваше аромат, чист и сладък, като на сено от Средния запад. Не обичаше хапчета, лосиони и кремове. Миеше лицето си веднъж дневно — с шампоан под душа. Избърсваше се бързо, като куче, което се отърсва от водата, след като е минало през пръскачка. Отново като куче, той не беше нервен и това действаше наистина освежаващо — ядеше каквото иска, докато се нахранеше, и след това спираше; работеше по даден доклад, докато не решеше, че е готов, и приключваше. Не умуваше и не критикуваше нищо. Веднъж каза на Алисън, че не си спомня да е бил критикуван като дете. Тя си представи как е раснал като царевичен кочан в голяма нива, някъде там в Канзас, как е узрявал на стъблото, докато един ден просто се е оказал готов да си тръгне.
Още от първия път, когато Алисън го докосна, кожата на Чарли се превърна в приятно място — топло място, убежище. Миришеше познато, като нейната кожа или кожата на детето, което един ден може би щеше да роди. Да се влюби в Чарли, бе лесно като дишането. След години, когато той започна да се отдръпва и тя най-после осъзна глуповато и прекалено късно, че нещо не е наред, за нея все още беше непонятно, че някога можеше да се разделят, че може да дойде време, когато грапавото му като шкурка лице и жилавите му ръце да бъдат забранени и далечни.