* * *
В Кеймбридж Чарли изучаваше ранния църковен философ Августин, който твърдеше, че въпреки че истинското щастие е възможно, повечето хора никога не го изпитват. Не можеш да си щастлив, ако нямаш онова, което обичаш — или когато вече го притежаваш, осъзнаваш, че то е лошо и вредно, или не обичаш това, което имаш, независимо колко добро е то от обективна гледна точка. Щастието съществува само тогава, когато имаш това, което обичаш, и когато това, което обичаш, е добро за теб.
Когато се ожени за нея, Чарли вярваше, че е влюбен в Алисън — въпреки че по-късно осъзна, че онова, което смята за любов, не бе истинско щастие, нито дори негова най-бледа сянка. Той виждаше радостта на Клеър, когато Алисън се усмихваше, блясъка в очите им, когато си разказваха нещо, навика им да довършват изреченията си като сестри. Но всъщност той имаше толкова силни чувства към Клеър, че не знаеше какво да прави с тях. Да сподели част от тях с Алисън, изглеждаше логична стратегия. За известно време този пренос на емоции беше достатъчно ефикасен, за да заблуди и двамата и да ги накара да мислят, че тези чувства си бяха само техни.
Но в последните няколко месеца, откакто отново бе започнал да се сближава с Клеър, Чарли се почувства така, както някога в Кеймбридж. Не знаеше какво точно представлява това преживяване. Знаеше единствено, че то го променя. Скуката и усещането, че върши нещата автоматично, бяха изчезнали.
Чарли се прибра от работа и завари Джун в кухнята да реже зеленчуци, за да приготви задушено ястие, което той знаеше, че децата няма да ядат.
— Прибираш се рано — каза тя изненадано, когато той отвори задната врата.
Чарли си беше резервирал билет за Атланта за понеделник следобед, бе приел предложението на Бил Триест да прехвърли най-големия си и досаден клиент на свой колега. После хвана по-ранен влак и се прибра по-рано, отколкото беше казал. Сега, когато имаше план за действие, той усети прилив на топли чувства към Алисън и нейните родители, който беше толкова силен, колкото и вината му, че ги оставя, притеснението му, че ги лъже, и страха му, че планът му може някак да се провали.
— Исках да се прибера възможно най-рано. Как е тя? — той посочи неясно към горния етаж.
Джун, която режеше китайско зеле, повдигна леко рамене.
— Поне не е в леглото. В стаята за игра е заедно с Ед и Ани.
— В какво настроение е?
— Трудно е да се каже. — Тя спря да реже и задържа ножа повдигнат, докато размишляваше. — Не мисля, че това е нещо, с което можете да се справите с лекота. Особено, когато става въпрос за Алисън. В следващите месеци ще й трябва голяма подкрепа — голяма. Дори може би в следващите години.
Чарли кимна и съблече палтото си. Чувстваше се така, сякаш тя нежно бе забола ножа под кожата му. Разговорите му с Джун винаги изглеждаха по този начин — подтекстът беше наполовина на показ. Не можеш да ме излъжеш. И двамата знаем, че не си тук, че не си отдаден на семейството си. Трябва да промениш отношението си.
— Търсим добър терапевт — каза той, но това не беше съвсем вярно. Д-р Уолдрън бе дала на Алисън няколко имена, но синият лист с телефонните номера лежеше захвърлен някъде на купчината от касови бележки и визитни картички върху скрина на Чарли.
— Това е добро начало, но имах предвид, че Алисън има нужда от теб — отвърна Джун, като изрече думите буква по буква, за да ги разбере.
Чарли се обърна и закачи палтото си на закачалката в коридора, после се върна в кухнята.
— Знам. Пътят ще бъде дълъг — каза той, търсейки любезна и скучна метафора, която щеше да сложи край на разговора, но прекалено късно осъзна, че щеше да стане точно обратното.
— Е — каза бързо Джун, — не бих се изразила точно така, но, да. — Посочи купчината зеленчуци под ножа си и каза: — Реших, че е време да приготвим на децата нещо малко по-интересно от бейби моркови и замразена царевица.
— Успех — отвърна Чарли. — Какъв е резервният план?
Алисън беше легнала на пода на стаята за игри и наблюдаваше как Ед и Ани строят замък от блокчета.
— Здравей — каза тя с едва доловима усмивка. — Чух те, когато се прибра преди малко.
— Говорих с майка ти — каза Чарли, целуна Ани по главата и стисна рамото на Алисън, а после седна до нея. — Защо децата още не са яли?
— Обядвахме късно. Мама иска да вечеряме заедно.