Искаше да й каже, че я обича — това сякаш бяха правилните думи. Обичам те не беше кой знае какво, помисли си той. Това е нещо, което мъжът казва на жена си в леглото, в тъмнината, автоматичен рефлекс, признание за връзката между тях. Не е като първия път, в който го казваш на приятелката си. Тези думи са мерило, човек ги разбира безмълвно и ги изрича само когато иска да заяви на глас желанието си да се свърже ведно с партньора си.
Преди няколко седмици, когато слагаше Ани да си ляга, Чарли й беше казал:
— Знаеш ли колко много те обичам?
Тя го беше погледнала в очите и бе отговорила:
— Да, знам, защото ми го казваш постоянно.
Той се изненада от липсата на сантименталност и се замисли дали пък не беше усетила, че думите са автоматични, почти нагли. Дали тези думи вече бяха изгубили силата си и значението си заради постоянното им повтаряне?
Сега не каза нищо. След три дни щеше да лети за Атланта. В понеделник вечерта щеше да бъде с Клеър. Не искаше да дава обещания, които не можеше да спази.
Май 1998 г
В съвременното общество, написа Чарли, срещу което психоаналитикът Ерих Фром се бори, инстинктът, който ни пази и защитава, е заменен от разум и въображение. И докато се доверяваме повече на себе си, станали по-независими и по-критични, ние също ставаме все по-страхливи, изолирани и самотни. Фром вярва, че имаме два варианта. Можем да използваме механизми за бягство, като например авторитарство и самовъзвеличаване, чрез които да се опитаме да възстановим основните връзки, макар че тези механизми ще заличат нашата индивидуалност и цялост. Или пък можем да се опитаме да се свържем със света спонтанно и творчески.
Телефонът в коридора, който Чарли делеше с още седем други чуждестранни студенти, зазвъня с пронизителния, настойчив звук на Британския телеком и го стресна. Той остави химикала и бързо излезе от стаята си на стълбищната площадка
— Ало? — каза той в тежката черна слушалка. Трябваше да стои близо до телефона, защото слушалката имаше къс метален кабел.
— Обажда се Клеър. Какво правиш?
Чарли се изненада. Все още не беше свикнал с навика й да се въздържа от любезности.
— Ами, работя по един доклад. Ерих Фром.
— Той не е ли напълно луд?
— Не напълно — отвърна Чарли. — Е, поне не повече от останалите.
— Сигурно трябва да си луд, за да заявиш очевидното, сякаш това е отговорът за Вселената — каза Клеър.
— Или пък трябва да си гений — рече Чарли. Опита да се облегне на стената, но кабелът се оказа къс. На площадката имаше течение и той погледна с копнеж отворената врата на стаята си и електрическата печка, чиито нагорещени до червено реотани се виждаха от коридора. — Е, какво става?
— Свободен ли си в петък вечер? — попита тя. — Искаме да дойдеш на вечеря.
Чарли беше свикнал с това „ние“, макар че беше много разочарован, когато тя го използваше. Подозираше, че това е начин да го държи на безопасно разстояние. Беше още по-лошо, когато тя казваше Бен мисли или Бен вярва, или пък когато изразяваше нежни чувства към него по време на разговора им: В момента Бен работи толкова много. Трябва да се връщам, защото Бен ще се тревожи.
Преди няколко дни, докато стояха в мъглата на „Грандж роуд“ и се сбогуваха на един светофар, Клеър неочаквано хвана ръката на Чарли.
— Толкова се радвам, че с Бен сте приятели — каза тя.
— Толкова много ви харесвам и двамата.
Думите й бяха небрежно омаловажаване на чувствата й към Бен и, помисли си Чарли, ласкаво разкритие за чувствата й към него. И двамата, толкова много. Тези думи правеха него и Бен равнопоставени.
— Мисля, че съм свободен — каза той сега. Откакто се познаваха, ходеше у тях на вечеря веднъж или два пъти седмично — всеки път, щом го поканеха. Беше по-добре, отколкото да стои на дълга, официална маса и да яде варен зелен фасул в столовата на Даунинг колидж, и беше много по-добре от всичко, което би си приготвил сам в тясната кухня, която делеше с други студенти. — Какво да донеса?
— Само пиене — каза тя.
— За колко души?
— Четирима. Ти, аз, Бен и една моя приятелка. Алисън.
— Така ли? — Той беше изненадан. Техните партита обикновено бяха големи и шумни, пълни с всякакви буйни американци и толерантни европейци.
— Алисън е най-добрата ми приятелка. От Северна Каролина. В четвъртък пристига на кратко посещение. Не искам да я притеснявам с много хора.
— Как попаднах в краткия списък? — попита Чарли, като си просеше комплимент доста открито.