— Мъж, необвързан, хетеросексуален — каза тя без колебание.
— Поласкан съм.
— Имаме голям късмет, че освен това си очарователен, интелигентен и красив.
— Сега просто се правиш на любезна.
— Ще направя всичко, каквото трябва — каза тя. — Е, ще дойдеш ли?
Истината беше, че той би направил всичко за нея. Би пътувал на стоп до Сибир, ако тя го помолеше. След като прочете Росети, Суинбърн и Робърт Браунинг за първи път, на Чарли му се стори, че Клеър беше излязла от деветнадесети век със своята прозрачна кожа и пълни устни, стройната извивка на корема и гърдите й под тесните кашмирени жилетки в маслиненозелени и дълбоко червени нюанси, търсещия й поглед и непредвидимата й усмивка, и буйната й коса. Изражението на очите й беше чудата смесица от непорочност и познание; извивките й бяха като бебешки, а понякога изглеждаше толкова невинна, че той инстинктивно искаше да я защитава. Често закъсняваше, а понякога не идваше въобще; ако дойдеше, започваше да се извинява и обикновено носеше нещо, с което да си изпроси мир — кафе или блокче шоколад „Кадбъри“, — и разказваше дълга, заплетена история къде беше ходила и защо не беше успяла да дойде по-рано. Беше изнервящо да я чака — още повече, защото изпитваше отчайващо желание да бъде с нея, — но никога не помисли, че липсата й на вежливост може да е преднамерена, затова рядко й се ядосваше. За Клеър правеше компромиси, които не би направил за никого другиго.
Клеър постоянно го запознаваше с нови хора и казваше:
— Чарли, познаваш ли моя добър приятел?
Рядко се случваше той да отиде някъде, където тя вече не беше ходила, или да научи нещо за Кеймбридж, което тя вече не беше открила. Познаваше всички преки пътища и задни улички, знаеше ресторанта, който предлага вечеря на половин цена във вторник, и пекарната, от която можеш да вземеш безплатни мъфини от предишния ден. Докато се разхождаха из мола или на открито в центъра на града, тя поздравяваше хора, облечени в дрехи, подходящи за противоположния пол, и скитници, които познаваше от доброволческата си работа в една безплатна трапезария през уикендите. Сякаш с тях бяха стари приятели. Независимо колко много неща му казваше за себе си, той никога не знаеше всичко.
Нещата бяха точно такива: тя го изненадваше. Каквото и да направеше, беше различно от това, което той би направил или би предположил. В един миг можеше да бъде въздържана и студена, а в следващия — непочтителна и дори невъзпитана. Навличаше пуловер през главата си като петгодишно дете — с ръце на хълбоците и разпиляна по лицето коса. Смееше се силно и невъзмутимо в киното. Една вечер, когато се прибираха от пазара на фермерите, ги хвана буря и те се скриха под порутения покрив на един изоставен магазин за лодки до реката. Стояха там, мокри до кости, а Клеър го погледна в очите и събу хлъзгавите си като водорасли чорапи. В онзи момент Чарли не разбра дали това беше флирт, или тя просто се държеше естествено. Постъпката й беше импулсивна, въпреки че движенията й бяха грациозни и типични за голям човек.
— Е. Алисън и Чарли — каза Клеър няколко дни по-късно и стисна пръста на крака на Бен. Беше късно следобед и тримата стояха във всекидневната на Клеър и Бен, като се преструваха, че учат. Чарли си водеше записки на прекалено малкото бюро в ъгъла, а Бен и Клеър четяха на дивана.
— Какво мислиш? Тя харесва недодялани селяндури.
— Защото самата тя е такава — каза Бен, без да вдига поглед от книгата си.
— Не, не е! — отвърна Клеър и седна на дивана. — Наистина не е — увери тя Чарли.
— О, значи няма проблем да наричаш мен селяндур, но не и нея? — попита Чарли.
— Не е сигурно дали момичета могат да бъдат селяндури — замисли се тя. — Има ли окончание за женски род?
— Селяндурка — каза Бен иззад книгата си.
— Селячка.
— Както и да е, тя не е такава. Тя е доста космополитна личност и е чудесна. Не мислиш ли, Бен?
— Какво да мисля?
— Че Алисън е идеална за Чарли.
Бен погледна Чарли, сякаш искаше да оцени качествата му, и започна да чете на глас:
— „Мъжът, който желае нещо, желае онова, което е недостъпно за него, и онова, което още не притежава. А онова, което няма и което му липсва, е онова, което иска и желае.“
— О, за бога. Какво е това? — попита Клеър.
— Сократ. Знаеш ли, Чарли, тази философия си я бива. Приложима е за архитектурата по най-интересните начини. Само помисли за сградите, за които хората мечтаят.
— Да — каза Чарли. — Но със сигурност четете всички тези древни гърци в Харвард.
— Всъщност не. Прекалено дълго бях в подготвителен курс за медицина. Химически лаборатории, биология и физика — така и нямах време да уча философия. Сега мога да чета такива неща по цял ден.