Чарли завиждаше на Бен заради способността да се потопи в някоя книга, сякаш беше истинска като света. Понякога заварваше Бен да учи в библиотеката, затрупан от купчини книги, надвесен над една от тях, с тяло наведено напред, потънал в концентрация. Бен рядко забелязваше появата му, дори и когато сядаше пред него. Когато Чарли докосваше рамото му, той се сепваше, сякаш се събуждаше от дълбок сън. Вглъбяваше се в онова, към което проявяваше интерес, без въобще да му мине през ума, че около него има и нещо друго. Не изпитваше нужда да впечатлява хората със знанията си, но му харесваше да ги споделя. Чарли имаше чувството, че Бен е бил необикновено дете — тихо, ученолюбиво и особено, и че някой — вероятно майка му — го е насочвал по този път, без да го кара да се чувства странно. Той се взимаше насериозно по начини, по които на Чарли му липсваше достатъчно увереност, и поради тази причина можеше да се надсмива на себе си така, както Чарли никога не би могъл. Чарли беше неуверен, начинът, по който възприемаше себе си в света наоколо, беше толкова несигурен, че не можеше да го омаловажава.
Бен държеше една цигулка в черен калъф, подпряна в коридора. Понякога я вадеше и изчезваше на горния етаж да свири — първо изпълняваше нотната стълбица, а след това една след друга свиреше натрапчиви мелодии. Чарли така и не се научи да свири на музикален инструмент (ако не се брои дайрето, което му дадоха в оркестъра в училище), а очевидно уменията на Бен бяха още едно нещо, което го впечатляваше и плашеше. От време на време, в някоя петъчна вечер Бен носеше цигулката си в таверната „Белия кон“ — кръчма в края на града — и свиреше с група момчета от техническия факултет. Чарли ходеше там с Клеър и различни нейни приятели и непознати, които тя събираше на улицата. Тя пееше и пиеше бира „Гинес“, а по-късно ставаше да танцува. Понякога единствено тя танцуваше пред бандата, червеникавокафявата й коса беше осветена отзад като на рок звезда, облечена в дълга пола и черен тесен потник, а кожата й беше перлена под мигащите лампи.
Сега Клеър седеше на дивана и мълчеше. Усукваше кичур коса през устата си и смучеше края му. Това беше един от няколкото нейни странни навика, които Чарли бе скрил някъде в ума си, за да ги обмисли.
— Може би Сократ е прав — каза тя. — Ако Чарли е селяк, а Алисън е космополитна, и мъжът, който желае нещо, всъщност желае онова, което му липсва…
— Тя е по-скоро красива — каза Бен на Чарли и затвори книгата си. — Но нека не я хвалим прекалено много, Клеър. Момичето е излизало извън Северна Каролина два пъти през живота си. Да живееш със съквартирантка в апартамент в Ню Йорк в продължение на шест месеца, не те прави космополитен. А да наречеш Чарли селяк, е малко гадно, нали? Особено в лицето му.
— О, той няма нищо против. Нали, Чарли?
— Не искам да мисля как ме наричаш зад гърба ми — каза той.
— Зад гърба ти те хвали — отбеляза Бен. — Това й е странното на Клеър — тя е по-подла като приятел, отколкото като клюкарка.
— Престани — каза тя и размаха пръсти към него. — Исках само да кажа, че според мен те двамата си допаднаха.
— Всеки може да си допадне с всекиго, стига да има добри маниери — каза Бен.
* * *
— Разкажи ми приказка — каза Ноа и се настани в скута на Алисън. Косата му беше влажна от банята, пухкавите му бузки — зачервени и топли. Беше облечен в любимата си пижама — тъмносиня с избродиран самолет от едната страна на предницата, който приличаше на значка. Стискаше овехтяло бебешко одеяло със сатенена украса, пъхнал палеца си в устата.
Алисън знаеше, че трябва да го отучи от навика с палеца преди да порасне прекалено много. Трябваше също да ограничи топлото мляко преди лягане, навика на Ноа да пропълзява в леглото им посред нощ, настойчивото му желание сандвичите му да бъдат нарязани във формата на звезди и сърца (нещо, което тя беше направила от прищявка веднъж, когато той бе сърдит, а сега настояваше за това всеки ден), отказа му да сяда в предната кошница на пазарската количка в супермаркета, вместо да тича напред-назад между рафтовете, и много други нови неща в поведението му. Ани също беше станала „разглезена“, както отбеляза майката на Алисън. Вечер не искаше да си ляга, щом Алисън й кажеше, а стоеше увита в покривката на леглото на средната площадка на стълбите и четеше книги. Кроеше планове как да получи куклите и играчките, които рекламираха по телевизията в момента, като използваше редица тактики, за да успее. Те варираха от сравнение — „Но Лорън има такава!“ — през неискрени обещания — „Ще слушам много и ще правя всичко, което поискате до края на живота си, само ми купете куклата „Бляскавата Глория“, обещавам“ — до заплахи — „Ще те мразя завинаги, ако не ми позволиш! — и откровени лъжи — „Татко каза, че ще ми купи, но него все го няма“. (Последното не беше лъжа.) Този арсенал от стратегии, типични за зависимите и схватливите деца, обикновено не бяха особено успешни, защото Алисън бе опитен професионалист в споровете с деца. Но след катастрофата тя се чувстваше безсилна да откаже и да устои, просто не можеше да понесе неизбежния плач и хленчене.