— Това е временно решение — казваше майка й, която преценяваше нещата с типичната си прямота. — Не можеш да върнеш онова момченце, Алисън. Няма да е от полза, ако оставиш децата ти да ти се качат на главата.
Това може и да не помага, помисли си Алисън, но как можеше да навреди? Тя отчаяно искаше да покаже на децата си колко много ги обича. Купуваше им подаръци и лакомства като влюбен ухажор. Тя искаше — какво всъщност искаше? Да бъде най-добрата майка на света, най-обичаната, безукорната. Благодарността на децата й щеше да накара гласовете в главата й да замлъкнат. Не й казваха, че беше лош човек, лоша майка, отвратителна, недостойна. Че щом беше отнела живот, не заслужаваше да има свои деца, не заслужаваше те да я обичат.
Но децата й не изглеждаха особено благодарни за щедростта й. Сякаш това не ги интересуваше. Колкото повече им даваше, толкова повече взимаха, а чувството, че всичко им се полага, постоянно растеше. Ако нещо малко не им харесваше, гласовете им ставаха самодоволни и високомерни и те избухваха гневно. Ани получаваше нова кукла, отваряше опаковката, играеше с нея няколко минути и я захвърляше на пода. В магазина Ноа лягаше по гръб до щанда за зърнени закуски, мяташе крака и ръце като преобърнат по гръб бръмбар и ревеше с пълно гърло, докато Алисън не пъхнеше една кутия мюсли в пазарската кошница.
— Ще се превърнат в чудовища — отбеляза майка й, а баща й, който рядко казваше нещо лошо, добави суховато:
— Те вече са.
Сега Алисън седеше на люлеещия се стол с Ноа в скута си. Тя затвори очи и вдиша бебешката му миризма: ухание на детски кърпички с аромат на алое, антибактериален лосион и лейкопласт, който беше залепила на показалеца му, защото се беше порязал на опаковката на бисквита Орео. Той я ритна с крак, обут в плюшената пижама.
— Искам приказка, мамо — каза нетърпеливо.
Имаха навика тя да му разказва приказка за самия него: Ноа беше герой, завоевател на лоши момчета, който празнуваше рождения си ден всяка седмица и за когото броколите бяха Суперхрана, която му даваше специални сили. Без да отваря очи, Алисън заговори:
— Имало едно време едно малко момченце, което било на три години.
Този следобед, докато родителите й бяха на долния етаж с Ноа, а Ани все още беше на училище, Алисън отиде в стаята си и легна. Главоболието й продължаваше дни наред. Сякаш беше увито около мозъка й, като околоплоден мехур — стягаше се и се разпускаше според собствените си хаотични прищевки. След катастрофата тя пиеше болкоуспокояващото лекарство Алеве всяка сутрин заедно с противозачатъчните — малка розова таблетка и продълговато антибебе хапче с една глътка вода, смес, която премахва всичко — няма бебе, няма болка.
Беше свалила щорите в спалнята една по една — ритуал, станал за нея почти религиозен, след това бе махнала покривката и се беше пъхнала между хладните чаршафи, облечена с дънки, сутиен и чорапи. Кой нормален човек си лягаше следобед, облечен в дрехите си? Чувстваше се така, сякаш се преструва, че е болна, сякаш искаше да излъже някого. Потупваше възглавниците, лежеше по корем, свиваше се на една страна, но все не й беше удобно. Затваряше очи и ги отваряше отново.
Неспокойният й поглед спря на нощното шкафче, където сред куп непрочетени книги забеляза тънко томче в лилаво и бяло: е. е. къмингс[17], Поеми. Тя се протегна и го взе. Беше го поръчала по интернет няколко седмици по-рано. Литературният клуб, в който членуваше, щеше да чете книгата през април. Джуди Лефърт, чийто ред беше да избира, обясни, че прочела книгата в гимназията и тя променила живота й, затова искаше да види дали и сега би я приела по същия начин.
Няколко противници на идеята, основно Марли Питърс и Джан 0’Хара, заспориха, че поезията не беше подходяща за литературен клуб.
— Тя е толкова… неразгадаема — каза Джан и сбърчи нос с отвращение. — Поетите никога не казват какво имат предвид, те просто очакват ти да разбереш. И дори няма сюжет. Защо не прочетем последната книга на Джоди Пико?
Но членовете на клуба, които бяха завършили литература, и онези, които защитаваха интелекта, се надигнаха срещу тях. По дяволите, ние не сме просто някакви домакини, които четат любовни романчета! Можем да анализираме поезия!