Бутонът най-после светна и вратите на асансьора се отвориха — мина цяла вечност, през която можеше да се качи по стълбите. В този момент Алисън чу потракването на високи токчета по пода на лобито. Обърна се и видя жена, която вървеше към нея. Разтвореното й палто разкриваше яркозелената си подплата.
— Задръжте асансьора! — изкомандва жената.
Алисън влезе в кабината и натисна бутона за отваряне на вратата. Потропването на токчетата стана по-бързо, а след това жената влезе в асансьора с отривист тропот.
— Благодаря — каза тя, без да поглежда Алисън. С единия си лакиран пръст посегна към малките кръгли бутони, показващи етажите. Натисна номер 5 и махна ръката си, когато бутонът светна. Алисън наблюдаваше с крайчеца на окото си как жената се успокоява и подготвя. Подобно на птица, която чисти перата си, тя оправи прическата и дрехите си: докосна задната част на главата си, разкопча копчетата на коприненото си сако, пъхна пръст в колана на полата си и я приглади. Алисън наблюдаваше всичко това с любопитство. Значи така се подготвя една жена за парти, мислеше си тя. Това са малките промени, които й придават форма и идентичност.
Още като дете, Алисън правеше такива дребни оценки на други жени и търсеше някакви указания, които да й покажат как да се държи, как да изглежда, как да се превърне в жена. Майка й не се интересуваше от изтънчености и финес. Докато Алисън растеше, майка й дни наред носеше изпоцапани с боя тениски и връзваше косата си с гумени ластици. Цяло лято ходеше боса, а щом захладнееше, обуваше гуменки. По-лошото беше, че бе красива, без да полага усилия. Нямаше тайни и трикове, на които да научи срамежливата си и несигурна дъщеря. Всъщност тя недоумяваше защо Алисън иска да научи всичко това, което самата тя избягваше толкова старателно.
— Защо купуваш тези безполезни боклуци? — питаше тя, застанала до купчина списания Севънтийн и Гламър на пода в стаята на Алисън. — Те налагат толкова абсурдни стереотипи.
— Харесвам ги — отвръщаше Алисън и измъкваше списанията изпод любопитния поглед на майка си. — В тях има много информация за…
— За боклуците, които искат да купуваш.
— Не само за това — казваше Алисън, без да има доводи или твърдост да се обоснове. Майка й беше права, но не в това се състоеше въпросът. Независимо колко неистински и непостижими бяха указанията за гримиране и снимките преди и след това на преобразени грозни патенца, те караха Алисън да вярва, че това е възможно. Помагаха й да мисли, че един ден ще се превърне в жената, която мечтаеше да бъде — уверена, умна и сигурна.
Каква ирония, внезапно й хрумна мисълта, щом асансьорът спря бавно на петия етаж и вратите му се отвориха. Когато за кратко живееше в Ню Йорк, тя всъщност беше такава жена, или поне приемлива нейна имитация, а сега се чувстваше уязвима и несигурна, сякаш се бе върнала обратно в гимназията. Толкова е лесно да се разкриеш и разголиш, продължаваше да размишлява тя, и да разбереш, че стоиш на едно място, докато си мислиш, че вървиш напред.