И все пак, помисли си Алисън, ставаше въпрос за е. е. къмингс. Не беше Паунд.
Разлисти томчето и четейки някои от стихотворенията, попадна на едно, което веднага усети толкова близо до себе си, че изпита болка. Представляваше послание от мъж към любовницата му и нямаше нищо общо с живота на Алисън, но въпреки всичко я развълнува.
Някъде, където никога не съм бил, далеч отвъд
всякакъв опит, очите ти са пропити с тишина
Според Алисън починалото дете присъстваше в тези думи, неговата невинност и потенциал, нейната връзка с него. Прочете стихотворението на глас, шепнейки. Напев, възхвала.
Имало едно време едно малко момченце, което било
на три години
.
— Кое било това момче? — попита Ноа.
— Не знам името му.
— Къде е живяло?
— Не знам.
Някъде, където никога не съм бил, далеч отвъд всякакъв опит…
— Какво се случи с него?
— Остана завинаги на три години.
— И никога не стана на четири?
в най-крехкия ти жест има нещо, което ме обгръща
или което не мога да докосна, защото е прекалено
близо…
— Не, никога не стана на четири.
— Но защо?
— Не знам. Не е искал. Сигурно му е харесало да бъде на три.
— О, така ли? — Ноа се протегна, размърда крака, обърна се и зарови глава в подмишницата й. — Тази приказка не е хубава, мамо — каза той, а гласът му звучеше приглушено в тениската й.
— Защо?
Той вдигна поглед, изражението му показваше, че бе някъде далеч, сякаш мислеше за нещо много значимо и бе направил много важно заключение.
— Телетъбисите не са хора — каза той.
Тя кимна.
— Защо не са хора? — зачуди се той.
никой, дори дъждът, няма толкова малки ръце…
— Защото нямат ръце — каза тя. Тя го вдигна, усети тежестта му в ръцете си и го прегърна като бебе. — Не си ли забелязал? Не си забелязал, че нямат ръце?
— Напротив, имат — отвърна той. — Просто нямат пръсти.
— Прав си — каза тя през смях.
— Ръцете им са ръкавици.
— Да, така е.
— Защо? Защо ръцете им са ръкавици?
нищо, което можем да докоснем в света, не се равнява
на силата на твоята деликатност, която
ме покорява с цветовете на земите си,
носейки смърт и вечност с всеки дъх…
Думите звучаха вълшебно в своята чудатост, вибрираха с чувство за загуба, надежда и почуда, изразяваха нейните объркани емоции. Тя не би могла да изкаже на глас пред Чарли, пред родителите си или пред някого другиго какво чувстваше, но тези думи й позволяваха да го направи.
— Но защо? — настояваше Ноа.
— Просто така са направени — обясни тя. — Ти защо имаш кафяви очи и кестенява коса.
— Защото приличам на теб.
— О — възкликна изненадано Алисън. Беше вярно — той наистина приличаше на нея. — Да, така е. И майката на телетъбисите има ръце— ръкавици — каза тя, доволна, че следва логиката му.
Той кимна.
— Но къде е майката на телетъбисите?
— Там е — увери го Алисън. — Просто не можем да я видим.
— Защо?
— Според теб защо? — попита тя и се върна на тактиката, позната и използвана от родители и учители.
— Мисля, че защото… ъъм… защото майката има главоболие. Майката спи.
никой, нито дори дъжда…
— Да, тя спи — каза Алисън. Тя погледна детето, което се беше настанило в скута й като пакет с боб и я гледаше и се замисли колко зависим и доверчив беше, колко много знаеше и как в същото време беше блажено невеж. Това момченце, тук, сега, в скута й, дишаше с цялото си тяло, като кученце, всяка фибра в него трептеше, пълна с живо! — това дете, което се нуждаеше от нея. — Голяма прегръдка — каза с престорен глас като на телетъбисите. Той се протегна и изчурулика:
— Голяяяма прегръдка — като я притисна толкова силно, колкото можеше едно тригодишно дете, а тя усети топлия му сладък дъх на шията си и пръстите му в косата си.
— Е, как вървят нещата с Чарли? — попита майка й на следващия ден. С Алисън и Ноа бяха в градския парк. Двете седяха на една пейка и гледаха как Ноа отива до високата пързалка, изкачва се тичешком по стълбите, тича по тесните стъпала и се спуска отново. Чарли беше станал и излязъл рано сутринта, докато всички още спят. Сега вероятно вече бе в самолета за Атланта, щеше да хване такси до летището направо от офиса.