— О, знаеш как е — сви рамене Алисън. — Внимавай, Ноа! — извика тя и почти се изправи от пейката.
— Внимавам — изсумтя той, спусна се и заобиколи, за да стигне до стълбите.
Майка й я гледаше съсредоточено и дори не извърна поглед към Ноа.
— Всъщност не знам. Нещата са добре. Доколкото е възможно… доколкото може да се очаква. — Всичко, което й идваше наум, звучеше банално. „И на двамата ни е трудно, но ще се справим.“ — Той ми помага много — каза накрая тя. Това не беше ли истина? Беше отишъл с нея на погребението на момчето, държеше ръцете й, докато тя плачеше, позволяваше й да си ляга веднага щом той се прибере от работа. Два пъти й беше носил чай в леглото. Разтриваше раменете й. Бяха правили секс само веднъж след катастрофата, но той сякаш следваше нейните намеци и с изключение на този един път, тя не проявяваше интерес и беше неотзивчива.
Но снощи, преди Чарли да замине, в рядък миг на прояснение, Алисън внезапно осъзна — какво? — че той не беше там. Тя го наблюдаваше цяла вечер: разговаряше с родителите й без особени усилия и влагаше интерес, колкото да не изглежда груб, занимаваше се с децата бегло и повърхностно. Сякаш чакаше да дойде моментът, сякаш очакваше нещо. Но какво?
Е, как бяха нещата между нея и Чарли? Приемливи, добри, без проблеми. Тя наистина нямаше представа. Колко време беше минало, откакто бяха водили истински разговор? Вечер, докато приготвяха заедно вечерята в кухнята или гледаха телевизия, те говореха за незначителни неща или изобщо не разговаряха: внезапното нетърпение на Чарли, което сякаш се появяваше от нищото и изчезваше също толкова внезапно, емоционално чудовище Лох Нес, бе толкова мимолетно, че на Алисън й се струваше, че може би си внушава. Тя никога не е била подозрителна, но нещо в поведението му изглеждаше по-различно. Дали наистина бе така? Как би могла да знае?
— Сигурно не е моя работа — каза майка й, — но той изглежда… не знам. Сякаш не е тук.
— Катастрофата ни създаде много проблеми — отвърна Алисън.
— Да, така е — съгласи се майка й. — Тя замълча за миг, сякаш се чудеше как да продължи. — Но като че ли има и нещо друго. Алисън, не познавам Чарли толкова добре, така че това може да е — не знам, — той просто може да си е такъв. Но… — Тя си пое дълбоко въздух.
— Мамо, виж ме! — извика Ноа. Беше се качил на върха на сенника на пързалката и беше легнал по корем, като сърфист.
— Боже мой — извика Алисън и скочи. Тя изтича до пързалката. Другите майки, баби и бавачки наоколо погледнаха към тях угрижено. Лоша майка. — Ноа, не мърдай, стой там. Идвам. — Тя се изкачи тичешком по стълбите на пързалката, като държеше и двата метални парапета. Стигна горе и сграбчи краката му. — Добре, тръгни назад каза тя.
— He! — той опита да помръдне напред, а тя стисна краката му още по-силно. — Мамо, пречиш ми. Пусни ме!
— Ноа, престани — каза тя. Той се съпротивляваше и се обърна, опитвайки се да се освободи от нея. Сякаш се бореше с дракон Комодо[18]. Обърна се на една страна, изгуби баланс и се плъзна наполовина надолу по покрива, а главата му провисна на около три метра от земята.
Алисън усещаше как ръцете й отмаляват, а обувките му се разхлабват на краката и той й се изплъзва.
— Мамо, помощ — извика Ноа и този път в гласа му имаше тревога, а в гърлото му бе заседнал плач. Тя пусна едната си ръка и сграбчи крачола на панталона му, после обви с другата си ръка двата му крака и бавно го издърпа към себе си. Коремът му стигна до ръба и тя го хвана през кръста, повдигна го и го завъртя. Той я стисна силно с ръце и крака, а тя едва не изгуби равновесие на малката площадка, но се овладя и се облегна на парапета.
— О, слава богу — каза майка й отдолу. Ръцете й стояха в абсурдна поза, сякаш се опитваше да хване и двамата.
— Това дете е прекалено малко, за да играе на пързалката без надзор — каза на висок глас една детегледачка на друга, а тя кимна и отвърна:
— Мда.
Внезапен гняв изпълни Алисън — към детегледачките, които нямаха право да я съдят; към майка й, чието хладно, критично мнение за внуците и зет й бяха предизвикали тази ситуация; към самата себе си, задето не беше обърнала достатъчно внимание на детето си. Можеше да падне на главата си от три метра, можеше да се убие.
Тя бе лоша майка, ужасна майка — не заслужаваше да има свои деца.
И тогава осъзна, че изпитва неудържим гняв и към Чарли. От известно време нещата между тях вървяха мъчително. Кога за последен път Чарли й бе казал, че я обича?
Месеци наред се държеше хладно и резервирано; изпълняваше задълженията на добър съпруг и баща, без всъщност да се отдава на нея или на децата. А тя се стремеше да компенсира поведението му и прекаляваше; беше му помогнала да се отдръпне. Намираше извинения за отсъствията му, винаги търсеше начин да го оправдае. Имаше много отговорности, които го правеха напрегнат и уморен. По някакъв начин дори беше благодарна за разсеяността и отдалечеността на Чарли, защото това й даваше пространство. Децата бяха толкова близо до нея, понякога дори я задушаваха. Затова се чувстваше добре — нали? — когато има свое лично пространство.