Но нещо не беше наред. Изобщо не беше наред. Мъглата на тъгата, която обгръщаше Алисън след катастрофата, прикриваше проблемите между тях, но слепотата й беше още по-голяма. От самото начало се страхуваше, че Чарли не е истински влюбен в нея, че тя отговаря на представата му за онова, което иска от живота, но не пасва на него самия. Ами тя? Първия път, когато видя Чарли, с широките му рамене и доброто му телосложение, Алисън си помисли: този мъж е подходящ за съпруг, ще остарее красиво. Дали наистина бе единственият мъж на света за нея, или тя просто успя да убеди себе си, че той беше най-доброто, което можеше да получи?
Преди катастрофата Алисън би казала, че е щастлива, че животът й беше такъв, какъвто винаги бе искала. Чарли работеше много, носеше пари, слагаше децата да си легнат. Да, изглеждаше объркан и разсеян, но й носеше цветя. Може и да й се сопваше без повод, но после я целуваше по шията. Толкова много неща се случваха всеки миг, всеки ден, и добри, и лоши. Как би могла да ги отсее, да раздели важното от маловажното? Бракът в самата си същност бе достатъчно труден, достатъчно абсурден — дори и при най-добрите обстоятелства. Двама души с различен произход, с коренно различни навици за хранене, вкусове, образование и амбиции избират да живеят под един покрив, да спят в едно легло, да ядат една и съща храна. Трябва да постигнат съгласие по всички въпроси: от това къде да живеят, до това колко деца да имат. Ако човек се замисли, начинанието бе истинска лудост. Бракът на Алисън не се различаваше много от браковете на нейни приятели — съпрузи и съпруги от два различни лагера, отделен живот. Дълги неплодородни периоди на съвместно съществуване, преплетени с редки промеждутъци на свързаност. Всички се шегуваха с това, всички знаеха. Навярно всички бяха нещастни и навярно всички тези бракове щяха да приключат с развод.
Ако ли пък не, защо?
Ноа се притискаше към Алисън и плачеше, а тя слезе по стръмните метални стълби на пързалката и потъна в слабата, но някак успокояваща прегръдка на майка си. През по-голямата част от пътя към къщи мълчаха, а синът й все още я стискаше силно. Приближиха къщата, а майката на Алисън се обърна към нея и каза:
— Не те виня. За това, което се случи.
Коремът на Алисън се сви. Тя кимна.
— Но се чудя… — започна майка й.
— Майко…
— Алисън, нека довърша. Отиде сама на партито и пи прекалено много…
— Моля те — умолително каза Алисън. — Моля те, спри. Ноа е тук.
— О, той не знае за какво говорим. Нали, Ноа? — попита майка й и се наведе, за да го погледне в лицето.
— Че мама пие прекалено много.
— Пие много от кое?
— Много сок.
— Видя ли? — попита майка й.
— Ако пиеш много сок, те боли коремът.
— Да, така е. Мама много я боли коремът.
— Да. Тя беше тъжна.
— Наистина беше. И все още е малко тъжна.
— Да.
— Затова сега трябва да бъдете много добри с мама.
— О, за бога — сопна се Алисън.
— Да — каза Ноа. — За бога.
Майка й се усмихна. Искаше да се посмеят заедно на шегата, но Алисън се обърна на другата страна.
— Както и да е. Не знам какво става с Чарли — поде майка й, — но наистина става нещо, нали?
— Да — отвърна Алисън. Стискаше силно Ноа, дори по-силно, отколкото той искаше, и детето се завъртя и се измъкна от ръцете й. — Мисля, че ще ме напусне.
В мига, в който думите излязоха от устата й, тя знаеше, че са истина.
— О, Алисън — каза майка й. Прегърна я през раменете и Алисън заплака. Майка й я дръпна по-близо до себе си, както правеше, когато Алисън беше дете, а тя изпита едновременно желание да се съпротивлява и желание да отстъпи, да бъде прегърната, да забрави всичко.
— Защо мама плаче? — попита Ноа, погледна нагоре към двете жени, а ръцете му обвиха коленете им. Не получи отговор, затова промърмори: — От сока те боли корем — и кимна с глава. От сока те боли корем, а когато я боли корем, мама е тъжна. Не беше толкова трудно да разбереш нещата, ако се замислиш.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
Бих ли дръзнал аз да обезпокоя