— О, ами добре — присмя се Гари. — Оценка от читател. И без това никой не им обръща внимание.
Зад очите на Клеър се образува малко черно облаче, събра се с други черни облаци и започна да става все по-голямо с всяка изминала минута. Усети болезнено изтощение, което през последната седмица й беше станало познато — резултат от хаотичните приливи и отливи на адреналин през деня, докато обикаляше от едно представяне на друго.
— Хей, вие двамата, искате ли да пием по питие? — попита Алън и избута един рафт с книги на обичайното му място. — Мога да ви разведа из центъра на Атланта.
— Аз съм съгласен — отвърна Гари. — Можем да пийнем няколко бири за сметка на издателя. — Той погледна очакващо Клеър. — Обзалагам се, че един Космополитън ще ти дойде добре.
— С удоволствие — каза Клеър, — но ще пропусна. Скапана съм. Все пак ви благодаря за поканата.
— Няма да ставаш рано утре сутринта — отбеляза Гари, докато прелистваше напечатания график на Клеър. — Полетът ти за Ричмънд е чак в два часа.
— Имам нужда от една вана и си лягам — отвърна тя и взе палтото си. — Съжалявам. Аз съм една скучна, възрастна жена.
С удоволствие. Съжалявам. Сигурна съм, че сте много талантлива. Съжалявам, че не мога да помогна повече. Благодаря, благодаря, съжалявам. Клеър се чувстваше така, сякаш щеше да се задави със собствените си благородни лъжи. По дяволите, просто искаше да се прибере в хотела, толкова ли много беше това? Чувстваше се ужасно виновна, но мразеше тази част — безкрайните очаквания, че човек трябва да бъде благодарен и любезен. Докато Гари возеше Клеър цял ден в приуса си, той я забавляваше с разкази за „трудни“ писатели: дребни знаменитости, които продаваха романтичните си мемоари, раздразнителни възрастни историци, заядливи примадони с ексцентрични желания. Една поискала пълна тишина. Друга пожелала чрез издателя си Гари никога да не я поглежда в очите. Трета пък карала Гари да спира във всяка закусвалня и да опитва пържените картофи. Някой пък оставил Гари пред мола и изчезнал за три часа, без да си направи труда да се обади. Клеър трябваше да се съгласи, че тези хора бяха наистина неприятни. Но тайничко започваше леко да ги съжалява.
— След няколко месеца отново ще идвам в Атланта заедно със съпруга си, за да посетим семейството му — каза тя на Гари и Алън, като сега лъжеше безочливо, — и тогава ще разгледам повече.
Този отговор сякаш ги задоволи. Двамата се уговориха по-късно да се срещнат. И Алън ли беше гей? Разбира се, осъзна тя — точно така. Тя беше просто сценичен реквизит, който да ги събере.
Пред хотела, докато беше в колата на Гари, Клеър му каза, че утре не е необходимо да я кара до летището, защото ще използва транспорт от хотела.
— Трябва да те кача на самолета — каза притеснено Гари. — Ако не пристигнеш навреме в Ричмънт, ще ми сритат задника.
— Никой няма да ти срита задника — отвърна Клеър. — Голямо момиче съм, няма да си изпусна самолета.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
Слезе от колата, а Гари се огледа в огледалото за обратно виждане, прокара пръст по зъбите си и оправи косата си.
— Забавлявай се довечера — каза тя.
— О, скъпа, знаеш, че ще го направя — отговори той. — А на теб, приятна вана.
— Планирам да е приятна — каза тя и почувства прилив на нетърпение.
Клеър влезе от светлото фоайе на хотела в затъмнения бар и за момент нищо не успяваше да различи. Първото нещо, което видя, щом очите й привикнаха със сумрака, беше белотата на ризата на Чарли. Той стоеше в далечния ъгъл на бара, пиеше бира и говореше с бармана. Сякаш го бе призовала със силата на волята си. Не изглеждаше възможно той наистина да бъде тук — барът спокойно можеше да се намира в отдалечена Слънчева система, на светлинни години от земята.
И тогава той я видя.
— Най-после — каза и се изправи с усмивка на лице. Тя тръгна към него.
— Съжалявам, че закъснях.
— Не, недей — каза бързо той, хвана ръката й и преплете пръсти в нейните. — Очакването беше приятно. Да знам, че идваш.
Тя се наведе и го целуна по устните. Почувства тежестта на тъгата му като одеяло, покрило раменете му, и го прегърна.
— О — въздъхна той. Усещаше как бие сърцето му или поне така й се струваше — може би това беше бумтенето на музиката: от радиото звучеше песен на Кари Ъндърууд.
След миг Клеър се отдръпна. Тя вдигна наполовина пълната му чаша и отпи.
— Трябва ти питие — каза той.
Тя сви рамене.
— От доста време си тук. Какво ти се прави?
— Няма значение. Искам само да съм с теб.
Тя се отпусна на виниловия стол до него.