На следващата сутрин, докато Чарли беше под душа, се обади Бен. Няколко минути разговаряха за незначителни неща — Как мина снощи? Уморих се да пътувам. Има ли обаждания или поща за мен? После Чарли излезе загърнат с хавлия и Клеър приключи разговора и свали хавлията му, докато затваряше телефона. Тя се облегна на възглавниците и пусна телефона на пода, когато Чарли легна върху нея чисто мокър. Влажната му коса се допираше до лицето й, а ментовите му устни докосваха нейните.
След малко пристигна румсървиса и те пиха кафе, хапнаха английски мъфини като двойка с дълъг брак и обмениха информация за полетите си. Тръгнаха заедно за летището — Чарли свери часа на полета си с нейния — и минаха през охраната, преди да осъзнаят, че трябваше да се разделят, защото нейният полет беше от друг изход.
Бяха подранили. Охраната на летището в Атланта не беше толкова строга, колкото в Ню Йорк, и се оказа, че са планирали повече време от нужното. Затова си намериха едно кафене в ъгъла и си купиха кафе. Докато стояха заедно на публично място посред бял ден, те изведнъж започнаха да се притесняват един от друг. Онова, което предишната нощ беше вълнуващо, сега, под заплахата да бъдат разкрити, се превърна в нещо потайно. Ако срещнеха някой познат и той попиташе какво правят там, щяха да излъжат с лекота — Чарли имаше бизнес пътуване, а Клеър представяше книгата си и се бяха срещнали случайно на опашка пред машините за сигурност. Въпреки че би било лесно, щеше да бъде неприятно. Не бяха готови да срещнат познати.
Мислите им висяха неизказани във въздуха. Какво правим? До какво ще доведе това? Как могат да се уредят нещата?
— Искам да се будя до теб всяка сутрин — прошепна Чарли и наруши протокола. Наведе се напред и скръсти ръце на масата. — Искам да ходим на кино заедно. Да изградим живота си заедно. — Тя отпи от кафето си. — Трябва да знам дали и ти го искаш.
— Как би могло да стане това? — попита Клеър. — Децата ти, домът ти, Алисън. Ти си толкова дълбоко… — Тя потърси точната дума. — …запечатан.
— Да — Чарли кимна. — Но това е мой проблем, нали? Питам дали си готова да направиш нужното, за да уредиш нещата при теб.
Тя разля изстиналото си кафе от картонената чаша.
— Страх ме е.
— От какво?
— Ще прозвучи абсурдно, но е страшно да изпитваш толкова силни чувства. Да се чувстваш толкова… извън контрол.
— И аз се чувствам така.
— Знам. Поне тази част, имам предвид. Чувствата ти са толкова безгранични. Трудно е да вярвам, че са истински.
— Виж — каза той. — През целия си живот съм постъпвал правилно и не съм стигнал далеч. Мислех, че ако имам стабилна работа, оженя се за добро момиче и живея в хубава къща, ще се справя. А виж ме сега — работата не ми харесва. Не съм влюбен в жена си. Може ли да се живее така? Това ли е отговорът? Искам да рискувам, преди да е станало прекалено късно. Влюбен съм в теб, Клеър. Той сложи ръка на бедрото й под масата.
— Чарли — каза тя.
— Искам да бъда с теб.
— Ще бъде ужасно за всички.
— Освен за нас.
Тя кимна бавно.
— Кога ще спрем да се тревожим какво искат другите? Кога ще започнем да мислим за себе си? — попита Чарли.
— Мисля, че аз вече започнах — отвърна Клеър. — Виж ни. Лъжем всички. — Тя избута чашата. — Макар че не ми харесва. Това не ми харесва изобщо.
— На мен също — каза той, но тя се учуди от бързия му отговор. От една страна, си мислеше, че познава Чарли много добре, по-добре, отколкото познаваше някого другиго. А от друга страна, Чарли се оказа неразбираем за нея. В него имаше някаква парадоксална откритост и тайнственост — дали беше свързано с това, че идва от Средния запад? Може би тя четеше между редовете, запълваше празнините със свои собствени предположения или мнение, а като правеше това, си създаваше идеализирана представа за връзката им и за Чарли.
Защо просто не беше скъсала с Бен в Англия и не бе започнала да излиза с Чарли, щом толкова много си пасваха?
Тя знаеше причината: тогава приемаше Чарли като много по-голям риск. По онова време емоционалният риск беше последното нещо, от което имаше нужда. Бен изглеждаше сигурен и постоянен — обичаше я без въпроси, без неяснота; Чарли бе просто увлечение. Тя харесваше възбудата и драмата, но никога не можеше да определи каква част от тях беше заради нея и каква част беше заради него — момчешката му несигурност и съревнованието му с Бен, тъгата му по починалата му майка, копнежът му за жена, която да е достатъчно силна, за да го подкрепя, да удържи тъгата и да разбере дълбочината на собствената му загуба.