Клеър беше влюбена в Бен, тя искаше да прекара остатъка от живота си с него. Но сега изпитваше друго. Животът с Чарли навярно нямаше да бъде толкова спокоен, нито щеше да бъде лесен, но би бил вълнуващ. Усещаше се невероятно, когато изпитва тази възбуда в стомаха си — чувство, което не беше изпитвала преди. Беше на тридесет и четири години и искаше да се чувства напълно жива, независимо на каква цена. Двамата с Чарли бяха безразсъдни и егоистични, но и верни на себе си, и по този начин, помисли тя, бяха също смели. Ако не вземеше правилното решение за себе си, щеше да съжалява цял живот. А нямаше ли това да бъде още по-лошо?
Час по-късно стоеше на седалка до мъж, облечен в евтин костюм, който миришеше на афтършейв, купен от дрогерията. Клеър се облегна и затвори очи. Умът й блуждаеше енергично, пропусна същността на въпроса и после се затрудни да я открие. Алисън бе най-добрата й приятелка в училище — кльощавото момиче с тъмните очи, лице като на елф и топла усмивка. Бяха издържали подигравките в средното училище и сравненията в гимназията; бяха шаферка и кума на сватбите си. Останаха приятелки почти тридесет години. Преместването в Ню Йорк позаглади острия характер на Алисън, но щом Клеър я погледнеше, тя все още виждаше слабичкото десетгодишно момиче с дълги, кокалести крака, тъмнокестенявата й коса, прибрана зад ушите, разпръснатите по носа й лунички и пищялите й, отрупани с корички от засъхнали рани от игрите през междучасието. Когато бяха деца, Алисън напомняше на Клеър на една от онези решителни героини в тийнейджърските романи, която не позволява случващите се нещастия да променят слънчевия начин, по който приема света.
Клеър и Чарли се сбогуваха на летището и той стисна ръцете й.
— Наистина мисля онова, което казах. Искам да прекарам остатъка от живота си с теб.
— Не считам, че можеш да правиш предложение на омъжена жена — отвърна тя. — Преди това трябва да се случат някои други неща.
Но тези неща бяха ужасяващи. Клеър се замисли за Бен — милия Бен — който не знаеше нищо. Какво трябваше да направи сега? Да се прибере у дома и да му каже, че е влюбена в Чарли? Това беше немислимо, невъзможно. А Алисън? Дори не можеше да мисли за нея. Клеър трябваше да признае, че отчуждението между тях сега беше безсмислено — прикритие за предателството и нищо повече от това. Как би могла да причини това на Алисън? Алисън никога не би й го причинила.
Да, Клеър беше влюбена в Чарли, но какво значение имаше това на фона на грандиозния план за живота? Може би сме напът да разрушим всичко, помисли си тя — нас двамата и нас четиримата.
Тя не знаеше как трябва да постъпи.
Усети как самолетът под нея се движи тромаво по пистата, тежко тяло на малки колела, как набира скорост и после се издига във въздуха, всички четиридесет тона стомана и метал, плът и кръв, как се плъзга през облаците. Нямаше смисъл, нямаше никакъв мисъл, но те все пак бяха тук и летяха.
Февруари 1998 г
Алисън, беше написала Клеър с ленивия си почерк, трябва да дойдеш в Кеймбридж. Тук е студено, сиво и ужасно скъпо — Бен има хронично възпалени синуси, — но си прекарваме страхотно.
Алисън погледна сивите кабинки, които се разпростираха около нея като огромен лабиринт. С ъгълчето на окото виждаше шефката си Рене Чеварак през стъклената стена на офиса й — говореше високо към телефонната слушалка, оформяше ноктите си с пила и проверяваше червилото си в малкото огледалце, което държеше подпряно на бюрото си. Улови погледа на Алисън и натисна бутона на интеркома.
— Ал, би ли дошла? — изсвири кутията на бюрото на Алисън.
Тя стана, взе един тефтер на спирала и отиде до вратата.
— Трябва да говоря с теб. Затвори — каза Рене и махна с пилата към вратата. — Трябва да говоря с теб. И така — каза тя, след като Алисън изпълни нарежданията й. — Исках да научиш първа. Но това е… — Тя прокара пилата за нокти по затворената си уста и Алисън разбра, че искаше да й покаже, че това е тайна.
Тя кимна.
— Водя разговори с друго списание. — Рене се облегна, остави пилата и прокара ръце през късата си руса коса. — Време е да продължа напред. Разбираш, нали.
Алисън кимна отново, като се преструваше, че изпитва съпричастност. Беше на двадесет и три години, дипломира се от университета на Северна Каролина преди по-малко от година, живееше с три други момичета в незаконно нает апартамент в Южен Ийст Сайд и едва успяваше да покрива своята част от наема. Четири месеца работеше на временни места в целия Ню Йорк, преди най-после да си намери постоянна работа, това, което правеше тук отпреди шест седмици. Не беше най-вълнуващата работа на света — асистент на редактора на секция „Красота“ в популярни женско списание, — но беше добро начало. Единственото, за което мислеше сега, бе, че след седмица щеше отново да вдига телефона във финансовата компания „Смит Барни“.