— Ух — изсумтя тя.
— Просто за да разбереш какви варианти имаш.
— Не смяташ ли, че това е малко прибързано?
— Може би — отвърна майка й. — А може би не. Няма да навреди.
— Не знам — каза Алисън. — Може би може да навреди. Може би аз — ние, преувеличаваме.
— Възможно е — каза дипломатично майка й, докато закопчаваше куфара си с една ръка. — Но, Алисън, ти си домакиня. Ако Чарли иска да прекрати този брак, ти не си в изгодна позиция да получиш това, от което имаш нужда.
— Не мога да повярвам, че водим този разговор.
— Консултирай се с адвокат — настоя майка й. — Добър, умен адвокат феминист. Така ще си подготвена, независимо какво ще се случи.
Как нещата бяха стигнали дотук? През целия следобед, докато правеше сандвич на Ноа и го режеше на звездички и сърца, докато сгъваше прането и закачаше роклите на Ани в гардероба й, Алисън прехвърляше нещата в ума си. В момента животът й съвсем не изглеждаше така, както си го представяше, когато се омъжи. Двамата с Чарли бяха планирали да останат в града. Смятаха, че могат да отгледат децата си и те да се превърнат в тийнейджърите, които виждаха в автобусите след училище — по-зрели за възрастта си, бдителни и умни. Щяха да работят на пълен работен ден, да имат бавачка и да водят децата по ресторанти и откриване на изложби след работа, и на пиеси извън Бродуей през уикендите.
Вместо това се преместиха в предградията. Сега Алисън се чувстваше като в огромен балон, който се движеше с нея навсякъде и я предпазваше. Това беше балонът на живота на едно семейство от средната класа в предградията — живот, съставен от задачи, ремонти, разходки до детската площадка, бъбрене с познати в магазина, уговорки с електротехника и монтьора, разглеждане на списания и каталози, които пускаха в пощата всеки следобед в два часа. Живот, който включваше литературния и здравния й клуб, посещенията при педиатъра, среднощен секс, който се дължеше по-скоро на желание, отколкото на близост, блудкави детски ястия за вечеря, рибени пръчици и панирано пиле, макароните на Ани и спагети с кашкавал и сос.
— Превърнала си се в мърморко — беше отвърнал Чарли една вечер преди няколко месеца, когато обяви, че в събота следобед смята да отиде на бейзболен мач в града, а тя каза, че предпочита да не ходи. Нямаше го цяла седмица, протестираше тя. Не беше честно да я оставя сама с децата по цял ден и през уикенда (Да, обичаше ги много, но това беше прекалено!). Освен това беше направила списък с някои прости задачи за него из къщата, като например да поправи прозорец на тавана и да отпуши мивката в мазето.
Мърморко. Тази дума звучеше толкова ретро и некоректно, че караше Алисън да кипне от яд. Не можеше да повярва, че я беше казал. Чувстваше се така, сякаш несправедливо участваше в комедия от петдесетте години: домакинята с работещ в града съпруг, на когото се кара, ласкае и манипулира, а ролите на двата пола бяха ярко очертани като бордюра, врязан в тревата по предната им алея. (Като стана въпрос за това, как така беше ясно, че ремонтът на прозореца и мивката бе негово задължение, а чистенето — нейно?)
— Значи аз съм мърморко, а ти си мъж под чехъл, така ли? — каза тя. — Такива ли ще бъдат нещата?
— О, я стига — сопна се той. Тя знаеше, че Чарли не можеше да опровергае думите й. На нейно място той вероятно би се чувствал по същия начин, а те винаги решаваха споровете си, като се опитваха да видят гледната точка на другия. Той каза: — Затова не исках да се махаме от града. Тук се чувствам в капан. Не мога да направя нищо сам, без разрешение.
— Какво общо има преместването ни от града?
Голяма част от споровете им бяха свързани с това да накараш другия да изкаже всички онези неща, които дебнеха под повърхността, рани, които имаха струпеи, но не зарастваха.
Да не се говори за важните неща, бе една от онези изненади на брака, за които на Алисън й се искаше някой да я беше предупредил. Можеха да минат дни, дори и седмици, без двамата с Чарли да обсъдят нещо по-важно от сметката за телефон. Проблемът не се състоеше в това, че нямаха време да говорят, а просто моментът никога не беше подходящ. Алисън живееше в постоянен страх, че мълчанието на Чарли прикрива голямото му разочарование от това, че тя не се интересува или вълнува от него, понеже той смяташе, че е „улегнал“. Че се чувства хванат в лабиринта на буржоазни грижи и стремежи, че ненавижда необходимостта да работи толкова много, за да поддържа стандарта им на живот.
Имаше и много неща, за които Алисън си мълчеше. Не смяташе, че има правото да каже колко безпомощна се чувства понякога като майка и домакиня без заплата, че това да отглежда децата, основно сама, често беше като робия, че ежедневието на брака бе толкова далечно от идеалистичните й момичешки представи. Изборът все пак беше неин. Но този избор предизвикваше голямото й безпокойство. Двамата заедно бяха изградили живот, който, ако не лъжа, беше някаква илюзия. Чарли печелеше по 130 000 долара годишно и едва свързваха двата края. Живееха на ръба на възможностите си. Всеки месец затъваха все повече в дългове, докато дойдеше февруари, месецът на бонусите, когато можеха да изплатят кредитите си. Бяха решили да живеят в град с високи данъци, за да осигурят добри училища на децата си; бяха избрали да си купят волво на старо, което все пак беше скъпо за тях, защото искаха безопасен автомобил; Алисън избра да си остане у дома. Но страховете им дебнеха под повърхността.