— Приятелка на Колм ли сте? — попита изведнъж жената паун и се обърна, щом стъпиха в коридора.
Колмс. Колм. Алисън се паникьоса за миг. Думата й звучеше, сякаш беше измислена, като име на извънземно от Стар Трек. О, да, Колм — името от поканата, Колм Мейнард, апартаментът беше негов.
— Не — отвърна тя. Стара приятелка съм на Клеър.
— От Блустоун?
Алисън кимна.
Жената паун присви очи и я огледа критично.
— Очарователно — отбеляза тя.
Шумът от партито се долавяше дори и в средата на коридора, като от време на време над врявата се извисяваше гръмогласен смях. Жената паун отвори вратата на апартамент 512 и извика „Скъпа!“ по посока на група двадесетгодишни младежи, размаха ръце и изчезна в тълпата.
В дългия коридор хората жонглираха с напитки и визитни картички. Те не обръщаха внимание на Алисън, която мърмореше: „Извинете — пардон — извинете“, докато си проправяше път към голяма, слабо осветена стая. Тя отстъпи назад към стената, покрита с бежов ленен тапет, и се огледа. Апартаментът беше огромен, всяка стая водеше към друга стая, а всички те изглеждаха препълнени с хора. В далечния край на всекидневната видя бар, разположен на фона на реката. Млад мъж, облечен с колосана бяла риза с навити ръкави, правеше напитки на бара. Жени със свежи лица — Алисън подозираше, че са колежанки, които работят, за да се издържат — обикаляха между гостите с подноси, отрупани с миниатюрни ордьоври в ярки цветове. Хората стояха плътно един до друг, превъзбудени, доста превъзбудени. За миг Алисън видя множеството от хора като един дишащ организъм. Тя поклати глава и прогони илюзията. Това беше стар номер от детството, начин да превърнеш една заплашителна ситуация в нещо далечно и безлично, което можеше да се наблюдава от разстояние.
Книгите на Клеър с твърди корици бяха подредени на купчини по масите из цялата стая. На корицата, изцяло в розово и с бели надписи, имаше леко размазана снимка на чаша мартини, наклонена на една страна, от която се изливаха капки синя течност по гръбчето на книгата и по задната корица. Алисън знаеше, че това е стилът на Рик Ман, графичен дизайнер, чиито корици бяха навсякъде този сезон. Тя се промъкна до една маса и отвори книгата, за да види снимката на автора. Клеър беше наполовина в сянка, златистата й коса бе изваяна като пейзаж на Ървинг Пен[1], меланхоличният й поглед гледаше напред. Фотографът Астрид Енкарте беше още едно модерно име. Очевидно издателят не бе жалил средства.
Алисън обърна книгата и прегледа имената на задната корица — списък от млади автори, осъзнаващи предателството си, които изреждат отривисто очаквани пищни прилагателни и мистериозни фрази: „Мъгляво брилянтните странствания на един страстен ум през минираното поле на американското детство“, казваше един от тях. Друг просто възкликваше: „Уау. Да. Здравей!“.
В другия край на стаята Клеър забавляваше гостите. Беше облечена в прозрачна дантелена рокля върху друга черна рокля с тесни презрамки, които подчертаваха здравите й бицепси. Острите върхове на зелените й обувки с високи токчета се подаваха под роклята като муцуни на малки крокодилчета. Тя се наведе напред с ръка на корема си, докато махаше театрално с другата.
— О, дръж се прилично! — възкликна тя.
Мъжът, който провокира това предупреждение, прошепна нещо в ухото й. Тя го погледна с флиртуващ поглед по онзи очебиен начин, възможен единствено, ако мъжът е гей, и каза:
— Тревър, ужасен си.
Въпреки старото им приятелство Алисън се колебаеше дали да й се обади. Преди няколко месеца тя бе направила опит да се сдобрят, като покани Клеър и Бен на вечеря в Рокуел, но Клеър остана сдържана и хладна, както винаги. На Алисън й се стори, че проблемът между тях беше по-голям, отколкото предполагаше. Изглеждаше малко вероятно нещо толкова тривиално, като статия за списание, да скъса приятелство, продължило цял живот. Но Алисън се страхуваше да попита.
Години наред, докато растяха, двете прекарваха голяма част от времето си заедно и търсеха отговорите на провокативни въпроси — за света, за други хора, за самите себе си. Но колкото по-добре опознаваш един човек, толкова повече рискуваш с всяко следващо откровение. Като тийнейджъри, когато Клеър споделяше някоя клюка за друг човек, Алисън неведнъж се беше питала дали времето, което прекарват заедно, щеше да е гаранция, че един ден Клеър няма да я намрази. По онова време Алисън дори не знаеше защо мисли за това. Някъде дълбоко в себе си, на място, което едва познаваше, тя усещаше, че приятелството на Клеър може би е временно.