Понякога късно вечер Алисън прошепваше:
— Може би трябва да оставим всичко това и да отидем другаде — в Канзас или Северна Каролина…
— Но ти искаше този живот — казваше той.
— Трябваше да живеем някъде. Не можехме да си позволим да останем в града.
— Не и с децата, това е сигурно.
— Какво намекваш? Ти искаше деца. Да не би да казваш, че не си искал?
— Не казвам нищо — отвръщаше той. После нещата опираха до това кой за какъв живот си е мечтал. Това беше проблемът с разговорите. Единият можеше да каже прекалено много, да разкрие прекалено много и после нямаше връщане назад.
Месеци наред Алисън го отдаваше на натоварения им живот, на сериозните им задължения като родители. Беше минало толкова много време, откакто Чарли я беше поглеждал — наистина, както правеше преди, — но тя не забелязваше. Тя също не му обръщаше някогашното внимание. Грижеше се за чувствата на Ани и обелените колене на Ноа, молеше Чарли да й подаде противовъзпалителния крем, На скрина е, скъпи, в оранжева кутийка, благодаря, без дори да вдигне поглед. Децата си лягаха, а Чарли изхвърляше боклука, сипваше си скоч и сядаше да плати сметките. Ако Алисън сготвеше вечеря, хапваха на крак на плота и си задаваха формални въпроси за отминалия ден. Когато понякога вечеряха с приятели на вино и свещи, те се шегуваха с брака — със секса, който не правеха, с романтиката, която жертваха заради постоянните мръсни памперси и ушни инфекции, с безкрайните, повтарящи се задължения, свързани с отглеждането на децата.
Но като се замисляше сега, Алисън виждаше откъде започваха пукнатините. Просто не се беше вглеждала достатъчно внимателно. Тя си беше направила заключение за цялото от частите му. Бе построила мост в ума си над дистанцията между тях. Сутрешна целувка, букет цветя, картичка за деня на майката — това й се струваше достатъчно, достатъчно, за да не обръща внимание на пропуските в разговорите им, на белия чаршаф, застанал като праг в средата на леглото.
Таксито на Чарли спря пред къщата по здрач, а Ноа стоеше на пост до прозореца във всекидневната.
— Татко се прибра! — извика той и Ани излезе от стаята с телевизора, където гледаше Спондж Боб Квадратни гащи.
— Мамо, татко си дойде — извика Ани, докато вървеше към входната врата, а гласът й прозвуча на Алисън като на тийнейджър.
Алисън беше в кухнята и миеше маруля за салата. Бе приготвила печено пиле и варени млади картофи и бе подредила масата за четирима. Навярно една нормална семейна вечеря, колкото и ненормална да беше тя, би могла да излекува болежките им: пилешка супа за нефункциониращ брак. Тя спря чешмата и избърса ръцете си в една кърпа.
— Хей, мъниче — чу как Чарли каза, щом влезе през входната врата.
— Не съм малък. Аз съм голям — изкрещя Ноа.
— Да, голям си! Здравей, принцесо — каза той на Ани.
— Здравей, тате. Донесе ли ни нещо?
Алисън потрепна. Отиде в коридора.
— Ани, това не е много възпитано. Остави баща ти да си отдъхне.
Чарли изглеждаше облекчен. Може би очакваше въпроса на Ани, независимо колко невъзпитан беше той, защото обикновено носеше дрънкулки или лакомства от летището (самолетче с логото на „Континентал“ за Ноа, гривна или плюшена играчка за Ани). Но този пък очевидно беше забравил.
— Здравей, скъпа — каза той, наведе се и целуна Алисън. Не точно по устните, но някъде наблизо.
— Здравей — отвърна тя. Ръцете й трепереха и тя ги прибра зад гърба си. — Как мина „воденето за ръка“?
Той я погледна подозрително.
— Клиентът.
— О, добре, добре — отвърна той и изпусна тихо сумтене. — Мина добре, предполагам — каза и поклати глава.
— Оправи ли всичко?
— Да — каза той. — Поне така смятам. — Беше нервен, като човек, прекалил с кафето.
— Е, това е добре.
Сред настъпилата неловка тишина Ани държеше рисунка на еднорог, която беше направила в училище, и я показваше на Чарли, а Ноа дърпаше ръката му и го водеше към стаята за игра, при релсите на „Локомива Томас“, нареждайки: