— Ти ще бъдеш Пърси, а аз ще бъда Джеймс.
Чарли сви рамене и вдигна свободната си ръка към Алисън, сякаш искаше да каже, „Какво мога да направя?“.
— Приготвих вечеря — извика тя след него. — Семейна вечеря за разнообразие.
— Боже, да ми беше казала — отвърна Чарли с преувеличена гримаса на лицето, докато вървеше към стаята за игри.
— Обядвах късно и съм скапан. Щом приключа с играта, смятам да полежа малко. Ако нямаш нищо против — каза той и изчезна зад ъгъла.
Алисън се почувства така, сякаш й беше зашлевил шамар. Чарли не искаше да вечеря със семейството. Дори не се чувстваше принуден да се преструва. Пое си дълбоко дъх и го последва в стаята за игри.
— Всъщност имам нещо против. Приготвих вечеря за четирима. Поне можеше да седнеш с нас на масата.
Чарли изглеждаше огорчен, сякаш тя не го беше разбрала правилно.
— Разбира се — каза той. — Както кажеш.
— Какво имаш предвид?
— Хайде, тате, ти ще бъдеш Пърси! — настоя Ноа и сложи малкия зелен локомотив в ръката на Чарли.
— Означава „както кажеш“. — Чарли отвори широко очи в любезно съгласие.
— Означава, че ти не искаш.
— Тате, хайде — каза Ноа.
— Само секунда — отвърна Чарли. — Алисън, за бога.
— Майната ти — каза Алисън. Тя се завъртя на пети и отиде в кухнята. Сгъна жълти карирани салфетки върху четирите жълти плетени подложки, подредени за вечеря. Трите свещи в средата на масата, импулсивна покупка от магазина „Крейт анд Баръл“, подскачаха запалени в стъклените си свещници. Алисън се облегна на плота и затвори очи. Две, три, четири. Тя отвори очи. Чарли не я беше последвал. Отиде до масата, духна свещите, покри купата със салатата с фолио и я прибра в хладилника — и без това само тя ядеше салата — заедно с отворената бутилка вино. Остави печеното пиле и картофите на мястото им, на подложки върху плота.
Застана на прага на стаята за игри и каза:
— Вечерята на децата е в кухнята. Аз се качвам горе.
— Чакай малко — каза Чарли.
И тя зачака.
— Защо се държиш така?
— Вече не съм гладна.
— Стига, Алисън. Държиш се детински.
— „Детинскиии“! — каза Ноа, който се люлееше на пети. — Смешен си, тате.
— Мамо, гладна съм — каза Ани и мина покрай нея, за да влезе в стаята за игри.
— Вечерята е готова — отвърна Алисън. — Баща ви ще ви сипе.
— Мислех, че беше семейна вечеря — каза Ани.
— И аз така мислих, но явно съм сгрешила.
— За бога — каза Чарли и се изправи на крака. — Ако знаех, че е толкова важно за теб, нямаше да казвам нищо.
— И това щеше да промени нещата?
— Разбира се.
— Боже, Чарли — възкликна тя. — Проблемът е, че това не е важно за теб. Нали?
Чарли стоеше пред нея със скръстени ръце.
— Какво искаш да кажа, Алисън?
— Не знам. Ти ми кажи.
Той погледна Ноа, който сега лежеше на пода и беше зает да бута синьо влакче по релсите, нагоре по хълма, по моста и през зелен пластмасов тунел, като си мърмореше:
— Нагоре по хълма, Гордън! Сега надолу и по моста, точно така!
Чарли погледна Ани, която гледаше угрижено ту майка си, ту баща си.
— Всички сме малко ядосани и гладни, нали, Ани? — каза той. — Мисля, че всички ще се почувстваме по-добре след вечеря, какво ще кажеш?
— Може би — внимателно отвърна Ани.
— Не се качвай горе — каза той на Алисън. — Нека тази вечер бъдем семейство. Става ли?
Не искаше нищо друго, освен да му повярва, че ако не се качи горе, щяха да бъдат семейство, че всичко щеше да бъде както преди. Но думите тази вечер й прозвучаха дразнещо условни, сякаш „семейството“ беше временно състояние.
Дали тя полудява? Истина ли беше това?
— Хайде — каза нежно Чарли, хвана ръката й и тя тръгна с него към кухнята. Извади салатата от хладилника и я сложи в средата на масата. Чарли разряза пилето, като се стараеше да махне кожата и да нареже на парченца бялото месо за децата, а Алисън отново запали свещите и намали осветлението.
Чарли седна в единия край на масата, тя седна в другия — баща и майка с децата си, които споделят обикновена вечеря в най-обикновен ден. Говорят си дали Ани трябва да се запише на балет и какво учи Ноа в часовете по музика, дали вече е време да засадят тревата на предната морава. Това беше истинският живот, такива трябваше да бъдат нещата и въпреки че това се случваше, на Алисън й се струваше като далечен спомен, миг, който вече оставаше в миналото.