Ноември 1997 г
— Онзи тип си пада по теб — каза Бен на Клеър, когато партито приключи. Лежаха заедно в леглото в тъмнината и обсъждаха как е минала вечерта.
— Кой тип?
— Онзи американец от Канзас. Чарли.
— Нее — каза тя. — Вероятно си пада по теб.
— Не мисля.
Тя го сръчка и започна да го дразни:
— Горкото момче, още не го знае. Трябва да го поканим на вечеря.
— Разбира се — отвърна той. — Всички тези твои бездомници.
— Признай си, че ти харесва. Ако не бях аз, постоянно щеше да си забол нос в някоя книга.
— Интересна фраза.
— Млъкни и ме целуни — каза тя, обърна се към него и преплете краката си в неговите.
Бен не се беше харесал особено на Чарли при първата им среща. Когато отвори вратата и го видя да стои неловко на площадката им, облечен с дрехи от „Гап“, първото впечатление на Бен беше, че Чарли прилича на всички останали скучни хора от Средния запад, които познаваше, макар че те не бяха много. Единственото предубеждение на Бен, както обичаше да казва той, се отнасяше до Средните щати. Колкото до предразсъдъците, този бе доста справедлив — много малко хора в Кеймбридж не биха се съгласили с него.
— Никога не си бил в Средния запад — каза Чарли една вечер, докато пиеха бира и когато вече се познаваха по-добре. — Обзалагам се, че дори не знаеш къде се намира на картата.
— Хмм, нека помисля. Това е труден въпрос. Може би в средата на Запада?
— Индиана влиза ли в него? Охайо? Аризона?
— Знам едно нещо — каза Бен. — Канзас е точно в средата.
— В средата на кое по-точно?
— Виж, можеш да се преструваш, че нямаш представа за какво говоря, но и двамата знаем, че съм прав. Американският Среден запад е бастион на посредствеността, клоака на прекалената консумация и бързата храна. Не мисля, че преувеличавам, като кажа, че Средният запад е пример за „Най-лошата част от американската култура“.
— Знаеш ли, че си един самодоволен никаквец? — Чарли отпи от бирата си и се засмя. После поклати глава и продължи да се смее. — Е, разкажи ми за твоя скучен роден град. Разкажи ми за тази Мека на културата.
— Добре — съгласи се Бен. — Имаш право.
Бен не разказваше на много хора за произхода си, но Чарли беше настоятелен. В момент на слабост той бе разкрил, че е отгледан от самотна майка в малко градче в северната част на Ню Йорк — място, в което жителите на Манхатън се скриват за уикенда и бягат оттам в неделя вечерта. Имаше хотели, но не и библиотека. Училищата бяха малки и с недостатъчно квалифициран персонал, учебниците бяха стари. По-големите братя и сестри на приятелите на Бен работеха в местната дрогерия и „Бъргър Кинг“ или пък сервираха в двата изискани ресторанта в града — места, които познатите на Бен не посещаваха. През уикендите целият град ходеше на училищните мачове по бейзбол, баскетбол или футбол, в зависимост от сезона.
Когато Бен напусна дома си, за да учи в пансион, той се чувстваше по-свободен да бъде себе си и решен да създаде новото си аз, което харесваше повече. Работеше усилено, за да се избави от призраците на миналото си. Много удобно и предвидливо изгуби евтините си ризи от „Джей Си Пени“ при „инцидент с прането“, както обясни на скептичната си майка, и си купи нови, изработени от 100 процента памук от „Джей Крю“. Отърва се от наивния си северен акцент и го замени с разнообразно лустро, за да види коя маскировка звучи най-добре: ироничен естет, циничен мошеник, остроумен обикновен човек. Имитираше думи или жестове на хора, които бяха по-хладнокръвни и спокойни от него, и ги променяше достатъчно, за да не бъдат разпознати.
През трите години на гимназията и четирите години в колежа той се научи да се подмазва на професорите (изкусно измислено представление, което включваше най-искрена любознателност и бегло познаване на публикуваните им трудове). Успя да дели стая, голяма колкото затворническа килия, с умствено небалансиран съквартирант (такт и отбягване на съквартиранта) и да се запише за най-подходящите курсове, за да не получи нервен срив по време на сесията. И най-важното от всичко, стигна до извода, че увереността може да се подправи, а ако го правиш достатъчно дълго време, накрая я придобиваш.
Именно затова чистосърдечният провинциализъм на Чарли го беше подразнил в началото — той му напомняше за света, който бе оставил зад гърба си. Чарли приличаше, според Бен, на момче, което трябваше да лови топките, излетели извън бейзболното игрище, да излиза с мажоретки и да наследи семейния бизнес (което и стана, но когато трябваше да наследи бизнеса, баща му обяви фалит). Приличаше на момче, което щеше да се ожени за местната претендентка в конкурсите за красота, да си построи типична къща с тавани като на катедрала върху парче земя и да отгледа няколко руси дечица. Всеки уикенд щеше да коси тревата и да подрязва фиданките, които беше засадил на равно разстояние една от друга. Приличаше на човек, който или щеше да качи шест-седем килограма след колежа, или щеше да се превърне във фитнес маниак, който тича по широките, тихи улици на квартала си всяка сутрин преди работа, а вечер вдига тежести в домашния фитнес салон, устроен в мазето.