Но всеки път, когато Бен мислеше, че е разгадал Чарли, той правеше нещо, което го изненадваше. Беше умен. Тук, в Кеймбридж, изучаваше Тома Аквински и Юнг. Хващаше влака за Лондон, за да купи евтини билети за пиеса на Бекет в Уест енд. Ето го, рус и безгрижен, с проницателен блясък в очите и суховато чувство за хумор. Бен никога не би предположил, че ще станат приятели, но ето че станаха, пиеха заедно бира и си говореха в задимена кръчма в една мъглива вечер в чужда страна.
* * *
Клеър беше отсъствала едва тринадесет дни, но на Бен му се струваше, че я няма вече няколко месеца. А може би в някакъв смисъл бе точно така. На третата вечер с изненада установи, че почувства облекчение, когато се прибра в празния апартамент, че жилището им бе пропито от някакво нещастие, което той едва усещаше — невидимо и изтощително като въглероден оксид.
Бен никога не успяваше да разбере намеците на другите хора, особено нещастието и недоволството на най-близките си. Веднъж едно старо гадже изказа предположение, че причината за това се корени в меланхолията на майка му и едва сподавения гняв на баща му. При най-малкия знак за неприятности, Бен се отдръпваше, скриваше се зад играта на шах или кръстословицата — дейности, които дотолкова ангажираха ума му, че той присъстваше физически, но не и емоционално. Първата седмица от отсъствието на Клеър за Бен беше облекчение, тъй като можеше да насочи вниманието си към проекта в Бостън, който му отнемаше много време и енергия.
Но сега проектът вървеше по план, в него участваха и други хора и той не беше единственият, който носи отговорност. Плановете бяха одобрени и завършени, строежът бе започнал. Неговата роля придобиваше второстепенно значение. И сега, както правеше след края на изпитите си, той си взе една седмица почивка, за да отдъхне — да махне от бюрото си по-маловажните документи, да отговори на имейли и телефонни обаждания, да спи до късно, да си купи нови обувки, да се подстриже (но не набързо при бръснаря на приземния етаж на офиса). Обади се на майка си, чу се с брат си, заведе двамата си служители на изискан обяд. Те се възползваха от възможността и му казаха, че започват работа в конкурентни фирми. Вечер си поръчваше храна за вкъщи и сядаше на дивана като всеки обикновен нюйоркчанин. Позволяваше на смеха от комедийните сериали да го залее като топла, сапунена вода. Гледаше спортни предавания. Четеше раздела с реклами на заведения в Таймс.
Една вечер, докато превключваше каналите, вниманието му бе привлечено от размахан пръст.
— Слушайте какво ви казват хората за себе си — обясняваше някакво гуру за самопомощ. — Ако ви кажат да не им вярвате, не го правете. Ако ви кажат, че имат лоша новина, доверете им се. Човек е устроен така, че да мисли най-доброто за другите, но ако слушате внимателно, хората винаги ще ви кажат какви са.
Бен изключи телевизора и остана седнал в сянката си, отразена в черния телевизионен екран. Умът му, който привидно си почиваше, започна да генерира информация на някакво подсъзнателно ниво, да проучва някакви несвързани моменти — разговори, наблюдения, жестове и изражения, за които дори не подозираше — и да изгражда хипотеза.
Бях навън с приятелка… Нямаше съобщения — нищо важно — изтрих обажданията… Тя харесва селяците… Ще изляза за няколко часа… Скъпи, взех дрехите ти от химическото чистене… Ще бъде толкова досадно. Неизвестни радиостанции една след друга…
Смяташ ли, че Господ ни наказва, защото не бяхме сигурни?
И другите неща: телефонни обаждания и мълчание. Копринената торбичка от скъп магазин за бельо, която Бен беше видял в боклука, и мисълта, която мина през ума му. Бельо? Кога последно беше носила скъпо бельо? Той бързо пропъди този спомен, но умът му се изпълни с толкова много други подробности.
Една случка изплува сякаш от нищото: първият път, когато Клеър се запозна с баща му. Беше много студен уикенд през януари в Северен Ню Йорк. Бащата на Бен и приятелката му Паула се срещнаха с Бен и Клеър за обяд в един ресторант на паркинга на мол. След час и половина посредствена храна и тягостен разговор двамата мъже отидоха да докарат колите.