— Попаднал си в трудна ситуация, синко — каза баща му, докато двамата газеха през снега. — Ако бях на твое място, щях да избягам, докато все още мога.
Въпреки че Бен бе свикнал с подобни изказвания на баща си, това го завари неподготвен. Мислеше си, че се разбират доста добре, въпреки просташките намеци на баща му за предишните гаджета на Клеър и начина, по който се подиграваше на южняшкия й акцент.
— Защо го казваш? — попита Бен, като се опита да запази гласа си спокоен.
— Просто знам. Тя е от онзи тип. Не може да й се има доверие.
Бен се засмя сухо.
— Много смешно. Особено щом ти го казваш.
— Предполагам, че си го заслужавам — каза баща му. — Но може би трябва да си същият, за да разпознаеш такъв човек.
Продължиха да вървят мълчаливо.
— Дано да греша — каза баща му, щом стигнаха до колите. — За твое добро.
— Тя не е като теб, безочлив никаквецо — каза Бен.
След това Бен не разговаря с баща си години наред. Но сега, докато мозъкът му пресяваше дребните парченца, започна да се появява картина, сякаш подробностите от фона ставаха по-ясни от тези на преден план, и се образуваше неочаквано изображение, съставено от сенки, навярно видение или пък череп. И внезапно обърканите и неочакваните чувства на Бен към Алисън от вечерта на партито — приливът на нежност към нея, надигащата се съпоставка с нея и неговото собствено отдръпване — започнаха да оформят едно ужасно усещане.
Онова момче си пада по теб.
Всички твои бездомници.
Клеър и Чарли.
Вечерта, когато разсипа виното в скута му и двамата изчезнаха в кухнята, като оставиха Бен и Алисън да разговарят неловко. Какво правеха толкова време в кухнята?
Отчуждението между нея и Алисън.
Нима Бен полудяваше? Нима си измисляше всичко това от някаква дълбоко вкоренена несигурност?
Бен не беше особено ревнив. Не виждаше смисъл в това. Като дете беше виждал яростните, лицемерни изблици на ревност към майка му и му призляваше от тях. И без това знаеше, че Клеър умее да омайва хората. Както веднъж един груб пияница му беше казал на един купон, тя винаги става за „чукане“. Той също знаеше, че тя копнее за внимание, но това не му се струваше проблем — приемаше го просто като чудатост на характера й, която се проявяваше в безобидни флиртове. Да бъде желана — това й е достатъчно, мислеше си Бен, това задоволява нуждите й.
Никога не му беше минавало през ума, че някой ден тя можеше да се отдаде на това желание.
Внезапно ревността се вкорени в стомаха на Бен като жилаво, вредно цвете.
Разсеяността на Клеър, отчуждението й, дори съчувствието й. Напоследък беше неестествено мила с него, в леглото и извън него. В това имаше дистанция и прикритие. Сексът не стоеше в основата на връзката им, макар че в началото, както повечето двойки, не можеха да свалят ръце един от друг. С годините обаче съжителството им беше станало като между брат и сестра и когато вечер се обръщаха един към друг, това изглеждаше почти нередно. Бен винаги бе вярвал, че връзката им се основава на дълбоко, споделено чувство на ирония, което потушаваше страстта — чувство, което категорично не беше иронично. Да се любят лудо, означаваше да приемат нещата сериозно, да признаят искрената, гола нужда, която и двамата често не си признаваха. Чувстваха се по-добре, когато бяха пияни, когато стеснителността им изчезваше; след партита, късно през нощта, тогава ставаха ненаситни един за друг.
Напоследък Клеър подхождаше към него с объркана искреност — но Бен реши, че тя разиграва пантомима на желанието. Дали това беше секс от състрадание? Да бъдат иронични заедно, за двамата означаваше, че споделят определена представа за света, че се намират в синхрон. Като се замислеше, добрината й към него приличаше на снизходителност. Определено ставаше нещо. С натежало сърце той осъзна, че трябваше да разбере какво се случва.
Или може би не трябваше? Никога не се справяше добре, когато се налагаше да се изправи срещу хората. Беше много по-лесно да остави нещата да се развият, да даде време на емоциите да изчезнат. Не беше ли това по-естествено? Когато като дете задаваше прекалено много въпроси, това обикновено караше майка му да плаче, а баща му — да излезе ядосан. Бен беше изградил целия си съзнателен живот върху презумпцията, че хората трябва да се държат любезно един с друг. Според него правилата на благоприличието и правото на уединение не трябваше да бъдат нарушавани. Не искаше хората да бъркат в неговите смесени чувства. Кой знае какво можеше да излезе на повърхността? Ако потърси обяснение от Клеър, това можеше ненужно да предизвика проблем.