Но не, това нямаше да се случи. Допреди миг беше изпълнен с шеметно очакване. Сръчно си проправи път до най-късата опашка, където се плащаше само в брой и имаше предимно кошници, добави швейцарски шоколад към покупките си и плати. Излезе от магазина с пазарска мрежа в ръка и погледна часовника си: единадесет и четиридесет и пет. Самолетът й кацаше в два. Имаше достатъчно време да подреди апартамента и да изпрати няколко служебни имейла. Уикендът се простираше лениво пред него, пълен с очакване и обещания. Клеър се връщаше.
Докато Бен прибираше дрехите си в своето чекмедже на скрина, той намери два чифта бельо на Клеър, попаднало неволно в купчината с негови тениски. Бели на сини цветчета. Бикини на малко момиченце. Винаги носеше памучни сутиени, чорапи и бельо, памучни тениски за спане. Веднъж, още в началото, той й беше подарил къса копринена нощница в бледосин цвят. Облече я няколко пъти и после я прибра. Сега я потърси и я намери в купчината дрехи на горния рафт в гардероба, заедно с голям вълнен пуловер, който купи по време на пътуване в Шотландия, две от старите му ризи, които носеше вкъщи през уикендите, и яке „Барбър“, което й беше купил от Лондон. В началото тя се притесняваше да го носи. Беше чисто ново, а трябваше да изглежда, сякаш беше носено. Бен го извади и прокара пръст по дебелата мушама. Сега му се струваше идеално, точно както трябваше да изглежда. Прибра го обратно в гардероба и затвори вратата.
Бен все още седеше пред лаптопа и изпращаше последния имейл, когато чу ключа на Клеър в ключалката. Според малкия часовник на монитора му часът беше 14:51 — точно колкото смяташе, че ще бъде, като се има предвид таксито от летището. Той бързо натисна бутона „изпрати по-късно“ и се изправи.
Беше подредил цветята във ваза на масичката за кафе във всекидневната. В началото се зачуди дали да махне хартиената опаковка — дали щеше да е по-добре тя сама да ги разопакова? Накрая реши, че ще е по-добре да ги види буйни и разцъфтели, като израз на домашната хармония.
Клеър влезе в апартамента. Подрънкваше с ключовете си, държеше по една чанта на всяко рамо и дърпаше куфар на колелца.
— Тя е у дома! — каза Бен и скочи до вратата, за да й помогне, като я задържа отворена, докато тя влизаше. — Има ли друг багаж? — Той надникна на стълбището.
— Не, само това е — отвърна тя, остави ключовете си и пусна чантите на пода. — Колко се радвам, че съм си вкъщи.
Бен пристъпи напред, обви ръце около нея и се наведе да я целуне. Тя се стегна леко, а след това, сякаш осъзна, че се държи невъзпитано, се отпусна в прегръдката му.
— Липсваше ми, скъпа — каза той
— И ти на мен — отвърна тя, а гласът й звучеше приглушено в рамото му.
— Сигурно си уморена.
— Така е. Мога да спя дни наред.
Тя се обърна и се наведе да вдигне чантите. За миг поспориха кой да ги занесе в спалнята: „Остави, нека аз го направя“, „Не ставай глупав, мога и сама“. Накрая тя се отказа и му позволи. Последва го през апартамента до спалнята и мина покрай цветята върху масичката за кафе, без да каже нищо.
— Купих ги от цветарския магазин — каза той, подтикнат от мълчанието й, и веднага съжали. Почувства се като тромав тийнейджър на първа среща, който се опитва да впечатли момичето.
— Какво?
— О, нищо.
Клеър спря и се огледа, като най-после погледът й спря върху цветята. Отиде до тях и докосна разтворена жълта роза с върха на пръста си, после се наведе да я помирише.
— Прекрасни са — каза тя и го погледна. — За мен ли са?
— Разбира се.
— Колко мило — прошепна тя. Нещо в тона й накара косъмчетата по врата му да настръхнат. Говореше му, сякаш говореше с болно дете или възрастен човек — със смесица от снизхождение и още нещо — съжаление?
— Реших, че ще освежат апартамента — каза бързо той и остави чантите на пода в спалнята.
— Аха — отвърна тя и протегна ръце над главата си. Отиде до прозореца и погледна навън.
Ето я отново — тази неловкост. Той не знаеше какво да каже, а тя, изглежда, нямаше особено желание да запълни тишината.
— Гладна ли си? Искаш ли нещо за пиене? — попита той.
— Добре съм. Може би малко вода — каза тя, все още обърната към прозореца.
Той отиде в кухнята, взе две чаши, извади бутилка минерална вода от хладилника. Почуди се дали да отреже парче лимон и се отказа. Беше прекалено натруфено. Напълни чашите и разля вода на плота и на пода. За бога. Ръцете му трепереха. Какво става, по дяволите? Той попи водата, избърса дъното на чашите и ги занесе във всекидневната. Подаде й едната, а тя отпи дълга глътка.