— Апартаментът изглежда добре.
— Мария беше тук вчера. Каза, че иска всичко да изглежда идеално за теб, mi bella secora[21], — каза той, имитирайки мелодичния глас на Мария.
Клеър се усмихна.
— Колко мило — отново тази дума. — Има ли някаква поща?
— Оставих няколко писма на бюрото ти. Няколко покани. Писмо от някаква конференция на писателите от Юга, в което те молят да станеш част от журито. Изхвърлих боклука. Платих сметките.
— Поддържаш машината да работи.
— Да, предполагам. За късмет, машината не е толкова голяма.
— Благодаря ти.
Той кимна, после сви рамене. Какво друго би могъл да направи?
— Какво става с проекта в Бостън?
— Върви доста добре. Разбира се, има милион усложнения.
— Нормално е.
Общи приказки, бърборене. Защо изискваха толкова голямо усилие? Клеър стоеше до прозореца с чаша в ръка и я почукваше с пръст. Чук, чук. Чук, чук, чук. Бен усещаше почукването по гръбнака си, в главата си. ЧУК, ЧУК, ЧУК. Помисли си, че този звук може да го подлуди.
Не издържаше повече.
— Кажи ми какво става — каза внезапно той.
Тя се обърна. Усещаше, че не е сигурна дали бе чула онова, което си мислеше, че чува — онова, което той имаше предвид. Че нещо се случваше, и той знаеше — какво точно знаеше? — щом питаше. По изражението й преминаха различни отговори.
— Какво искаш да кажеш?
— Сякаш се чувстваш неудобно.
Тя се усмихна. Той виждаше изпъналите се от усилието вени по шията й.
— Просто съм малко уморена. Трябва ми дълга почивка. Ще се оправя.
Изкушаваше се да остави нещата така. Само това й трябваше: дълга почивка и щеше да се оправи. (Какво всъщност имаше предвид, че ще се оправи? Не беше типично за нея да използва клишета. Ако не друго, това можеше да е знак за неискреността на думите й.) Той искаше само нещата да са както преди — двама разумни и рационални възрастни, които живеят заедно, отдадени един на друг. Тя го обичаше, той беше сигурен. Беше му написала десетки картички, писма и имейли през годините, които потвърждаваха дълбочината на чувствата й. (Ето, помисли си печално той, припомням си тези стари писма, сякаш те доказваха нещо!) Не искаше страховете му да се оправдаят. Не искаше да знае. Но не можеше да живее по този начин (или може би можеше? питаше се той в закъснели, отчаяни преговори със самия себе си, може би можеше). Би било по-добре, като е клатещ се зъб, да го измъкнеш бързо, вместо да удължаваш бавното мъчение. Нали така?
— Клеър…
— Не сега, Бен — каза тя, сякаш четеше мислите му. — Много съм уморена. Можем ли да го направим по-късно?
— Кое?
— Това. Това. — Тя сърдито размърда ръце във въздуха.
Да разбъркаме нещата, разбра Бен. Да се развълнуваме.
Да отворим кутията на Пандора и да пуснем Фуриите на свобода. Щом веднъж излязат, не могат да се приберат отново. Това ли искаше той? Наистина ли го искаше?
— Спиш ли с Чарли? — попита рязко той.
— Какво? — каза тя, а гласът й се издигна до сподавен смях. Очите й станаха по-светли.
Той зачака.
— Защо… какво… Какво те кара да го мислиш?
— Не го прави, Клеър.
— Съжалявам, Бен — каза тя. — Не мисля, че моментът е подходящ за…
— За какво?
— Виж — каза тя, сякаш беше готова да се изяснява.
Той чакаше.
Тя прехапа долната си устна.
— Какво да видя? — попита най-после той.
За негова изненада, тя започна да плаче. Гледаше спокойно как сълзите се събират в очите й и се стичат по бузите й. Тя покри лицето си с ръце и се изправи пред него, раменете й се отпуснаха, а краката й трепереха, от нея се изтръгваха приглушени стонове, докато не се разрида толкова силно, колкото никога преди не я беше виждал да плаче.
Значи това беше моментът, който го ужасяваше. Да. Клеър спеше с Чарли. Сигурно беше влюбена в него. Вероятно щеше да го напусне, за да бъде с Чарли. Бен се чувстваше така, сякаш премеждието се случваше на голямо разстояние от него, от тавана или още по-далеч. Струваше му се, че това, което се разпада, всъщност не беше неговият живот, а нечий друг, на човек, когото не познава. Изпитваше съжаление към него, но някак общо — както съжаляваш хората, пострадали от земетресения или други бедствия, пожари, наводнения, войни и катастрофи. Би било гадно да си на негово място, на мястото на мъжа, чиято жена има любовна връзка със съпруга на най-добрата си приятелка. Но той не изпитваше съжаление към себе си. Поне засега. Вместо това изведнъж осъзна, че изпита облекчение. Облекчение, че всичко беше ясно, че не полудяваше, че инстинктите му са се оказали верни. И още нещо. Не знаеше как точно да го определи, не беше сигурен какво точно представлява това. Но бе нещо като по-голяма свобода, смъкване на товар. Усещаше се свободен за първи път, откакто се помнеше. Навярно никога не би избрал тази свобода, но ето че тя беше тук и трябваше да я приеме.