Докато гледаше Клеър как стои и плаче пред него, Бен изпита прилив на нежност към нея и я прегърна. Мразеше моментите, когато тя не се чувстваше добре. Искаше му се да може да направи нещо. Разбира се, че беше влюбена в Чарли, той разбираше това напълно. Нима през всички тези години и двамата не бяха влюбени в Чарли на някакво различно ниво?
По-късно щеше да изпита и други чувства — горчивина, гняв, самота, загуба. Щеше да дава луди обещания, които след това да променя, че всичко ще бъде различно, че някак ще се превърне в мъжа, който Клеър щеше да обича повече. Че щеше да се превърне в Чарли. Не знаеше как да се превърне в Чарли. Не би могъл да го направи, дори и да искаше.
Ноември 1997 г
— О, здравей — каза високият, слаб мъж с тъмна коса, който отвори вратата. — Внимателно, едно стъпало липсва. Камъкът се размести и нямам представа как да го сменя.
Нямам представа. Още един американец, който се опитва да звучи като англичанин.
— Аз съм Чарли. Гранвил — Чарли му подаде ръка.
— А, да Чарлз Гранвил. Бенджамин Сайърс. Бен — той стисна ръката на Чарли и се усмихна. — Клеър каза, че те е поканила. Каза, че те е видяла да се мотаеш безцелно по улиците.
— Нещо такова.
Виждаше Клеър в къщата. Беше захапала пластмасова чаша и се смееше на нещо, което някой казваше.
— Влез, влез — махна с ръка Бен. — Клеър обича да си мисли, че сме Имигрантската служба за нови американци към университета Кеймбридж. Откога си тук?
— Две седмици.
— Културният шок е голям, нали? Объркващо е да наричат асансьора лифт.
— Много вали — каза Чарли. Вече стояха до масата с напитките в средата на малка всекидневна, пълна с хора. Повечето бяха седнали. Без да пита, Бен му наля малка чаша бледо шери и му я подаде.
— Ще свикнеш — каза той. — Имаш ли колело?
Чарли отпи от шерито и потръпна от огъня в гърлото си. Досега беше пил само сладко шери.
— Трябва да си намеря.
Бен го огледа от глава до пети.
— Колко си висок? 1.75 см?
— 1.77 см — каза той и по лицето му изби червенина. Бен се усмихна. Очевидно Чарли беше чувствителен, когато ставаше въпрос за ръста му, и той беше засегнал това.
— Само няколко сантиметра по-нисък от мен — каза той. — Имам велосипед, който можеш да използваш, ако искаш. Един приятел го остави миналата пролет. — Преди Чарли да успее да отговори, Бен попита: — Е, откъде си?
— Канзас.
— Канзас!
— А ти? — попита Чарли, без да обръща внимание на отговора на Бен. Беше свикнал с това. Сякаш всички американци в Кеймбридж бяха от Източното крайбрежие или Калифорния.
— Ню Йорк — каза Бен и потвърди представата на Чарли.
— Не приличаш на типа студенти, които учат в Харвард. — Провлачи думите с типичната си стеснителна ирония. — Щях да позная, ако беше — ние сме една ограничена групичка. Може би университета в Пенсилвания?
— Всъщност университета в Канзас.
Бен вдигна вежди.
— Майка ми преподаваше там — каза Чарли. Ненавиждаше се, че се чувства така, сякаш имаше нужда да обяснява. — На практика, обучението беше безплатно, така че…
— Така че си спестил куп пари на вашите и си се озовал тук. Така се прави. По програмата „Маршал“ ли си?
— „Фулбрайт“.
— Право?
— Философия. А ти? — попита Чарли в опит отново да влезе в разговора.
— По програмата „Мелън“. Уча архитектура. Но преглеждам лекциите на Петровски за древногръцката философия. Очарователни са. Ти успя ли вече да присъстващ на някоя от тях?
— Щеше да е по-лесно, ако си бяхте разменили автобиографиите — каза Клеър, която се появи зад Бен и обви ръце през кръста му. — Здравей, Чарли. — Тя се усмихна широко.
— Радвам се, че дойде.
Той ги огледа — Бен беше висок и слаб, с непокорна кестенява коса и малки, кръгли очила с телени рамки, а Клеър имаше широки лешникови очи, високи скули и устни като захаросана ябълка. Изведнъж поиска повече от всичко да стане част от живота им.
— Благодаря за поканата — каза той.
— Ела. Има хора, с които трябва да се запознаеш. — Клеър се усмихна на Бен, хвана Чарли за ръката и го поведе в другата стая.
* * *
Откакто Чарли се върна от Атланта преди няколко дни, Алисън беше внимателна и раздразнителна. Очевидно знаеше, че става нещо, но докато не настояваше за изясняване на случващото си, нямаше смисъл да започва разговор — още не, поне засега. Чарли имаше нужда от време, за да обмисли нещата. Усещаше се странно — когато беше с Клеър, беше сигурен, че иска нея: тя бе любовта на живота му. Но когато се върнеше у дома с Алисън и децата, той се чувстваше реализиран като личност. Обичаше Алисън — колкото мъжете обичат съпругите си, а дори и повече, мислеше си той. И беше луд по децата — Ани с нейната праволинейна концентрация, брадичка като на самодива и същата усмивка като неговата, и Ноа с тъмните очи на майка си и доверчивия си поглед. Как би могъл да ги напусне?