И въпреки всичко, докато още формулираше въпроса, имаше привиден отговор.
В неделя следобед отиде на работа за няколко часа. Заради катастрофата и пътуването при Клеър беше изостанал малко със задачите си. Наближаваха няколко крайни срока, а той дори не си бе направил труда да провери пощата си през последните дни. Алисън бе подозрителна, когато й каза, че трябва да поработи, а той почувства виновно удоволствие да се обиди наистина, щом тя не вярва, че той казва истината.
— Става въпрос само за няколко часа, скъпа — каза Чарли. — Ще се прибера до шест. Хайде да си направим една семейна вечеря, става ли?
В пощата му имаше 316 имейла, половината от които бяха спам. Трябваше да се справи с останалите по един или друг начин.
Хайде да предложим идеята на оперативката във
вторник. Ще ти дам предложението до сряда.
Изтрий…
Обади ми се на мобилния. Трябва да поговорим.
Чарли се облегна на стола. Имейлът беше от Клеър и беше изпратен преди няколко часа. Защо не му се беше обадила? Той погледна чантата си и видя, че е забравил мобилния си телефон; оставил го е вкъщи да се зарежда на скрина му. Не си бе направил труда да прослуша съобщенията на служебния си телефон.
Той набра номера й.
— Чарли — каза тя, останала без дъх, щом вдигна телефона. — Толкова се радвам, че се обади. Не знаех какво да правя. Смятах да изпратя димни сигнали, за да привлека вниманието ти.
— Какво става?
— О, боже — вдиша тя. — Аз — аз се прибрах от летището и Бен просто… ме нападна…
— Нападна те? — прекъсна я Чарли.
— Не, не — каза тя. — Искам да кажа, че ми зададе директно въпроса. За нас. Той знаеше. Разбрал е.
— Олеле — каза Чарли.
— Да. И после, изглеждаше някак странно — той не беше разстроен. Имам предвид, сигурно е объркан, но — е, познаваш Бен. Той таи много в себе си.
— Къде е сега?
— Не знам. Излезе.
— Ти добре ли си?
— Да. Добре съм. Предполагам, че е някакво облекчение. Мразех да го лъжа.
Чарли погледна през прозореца към един гълъб, който стоеше на перваза. Протегна ръка и чукна стъклото с пръст. Хайде, излитай. Птицата не помръдна.
— Ами Алисън? — попита Клеър.
Тази сутрин, докато бяха в леглото и децата още спяха, Чарли допря тялото си до спящата Алисън. Тя помръдна, разтвори леко крака и той си проправи път в нея, галеше я, докато тя свърши, като извиваше гърба си и го опираше в него. После и той свърши, потрепна тихо и отново заспа. Събуди се по-късно и я чу долу с децата. Приготвяше закуска — навярно палачинки. Ноа настояваше да счупи яйцата и искаше палачинките да са с формата на динозавър, Ани пък искаше сърце.
— Не знам — каза Чарли. — Не е казала нищо. Но… тя подозира нещо.
— Аха — отвърна Клеър. За миг остана мълчалива. После попита: — Е, какво ще правиш?
Това беше истинският въпрос, нали? Чарли наистина бе обмислил всяка дума, която бе казал на Клеър в Атланта, но — божичко, струваше му се прекалено рано. Той се вгледа в гълъба, който сякаш усещаше тежестта на погледа му, размърда глава и се обърна на другата страна.
— Не знам, трябва да направиш нещо — продължи Клеър. — Просто се чудех какво мислиш. И също, ами предполагам, че има вероятност Бен да се обади на Алисън. Не каза, че възнамерява да го направи, но никога не се знае.
— Да — отвърна Чарли, докато си мислеше: „Мамка му. Случва се“. Сети се за детската басня за кучето с кокала, което видяло собственото си отражение във водата и помислило, че там има друго куче с по-голям кокал, и изпуснало своя, в преследване на илюзията. — Трябва да помисля — каза той. — Предполагам, че… ще ти се обадя по-късно.
— Слушай, Чарли — въздъхна тя. — Не съм искала да задействам нещата по-рано. Трябва да изчакаш, докато си готов. Ако — ако си готов.
Той кимна и се сети, че тя не можеше да го види.
— Ще ти се обадя след няколко дни — каза той.
Щом затвори телефона, го изпълни лошо предчувствие. Изправи се и отиде до прозореца, опря челото си в студеното стъкло. Птицата я нямаше. Долу, на друг перваз, Чарли виждаше няколко гълъба, които се гушеха един в друг, и се замисли дали някой от тях не беше неговия! гълъб, дали беше изоставил перваза в търсене на компания, или бе отлетял сам на друго място.