Около пет и половина Чарли приключваше вече работа. Обади се на Алисън от офиса, за да попита дали да купи нещо за вечеря на път за вкъщи.
— Тъкмо щях да варя спагети — каза тя.
— Не, недей. Трябва ти почивка. Какво ще кажеш за китайска храна?
— Добре.
— Ще бъда в Рокуел след четиридесет и пет минути. Тъкмо тръгвам от офиса.
— Ще се обадя да поръчам храна. Искаш ли нещо специално? — попита тя.
Въпросът й беше чиста формалност. Винаги поръчваха едно и също: сусамени макарони, кнедли, пиле с броколи за децата, зелен фасул с чесън и любимото ястие на Алисън — пикантни скариди с патладжан. Тя поръчваше ястията от най-добрия сред най-посредствените китайски ресторанти в града (и единствения, който сервираше кафяв ориз, както обясняваше Алисън на новите жители на града, които питаха за препоръки, макар че самите те никога не поръчваха кафяв ориз), а след това той взимаше готовата храна.
Но този път той каза:
— Може би да.
До този момент не му беше хрумвало, че иска нещо специално, но навярно — да — искаше.
— Какво ще кажеш за онези макарони, чоу фун? Със свинско.
— Вместо скаридите с патладжан ли? — Той усещаше изненадата и неодобрението в гласа й.
— Можем да поръчаме и двете.
— Ще стане прекалено много храна — отвърна тя. — А и без това имаме сусамени макарони.
— Ами не ги поръчвай.
— Но децата много ги обичат.
— Тогава поръчай от всичко. Ще изядем останалата храна по-късно.
— Знаеш, че тази храна не е хубава, ако остане.
Той въздъхна.
— Стига, Алисън, струват осем долара. Яде ми се чоу фун. Просто го поръчай, моля те.
— Добре — отвърна кратко тя.
Докато слизаше към подземния паркинг с асансьора, Чарли се чудеше на агресивността на Алисън. Разбира се, тя имаше право да бъде недоверчива, но Чарли нямаше представа дали наистина му нямаше доверие. Никога не бе изказвала някакви подозрения. Ако в действителност подозираше нещо, го потискаше вътре в себе си. Дори и наистина да мислеше, че се случва нещо, тя нямаше причина да подозира, че Клеър има нещо общо с това. Освен ако… ами ако Бен й се беше обадил? Но в такъв случай нямаше да спорят за макарони. Не, тя не знаеше. Той беше сигурен в това.
Навярно щеше да бъде по-лесно, ако знаеше. Самата идея да бъде честен с Алисън, го разстройваше силно. Как щеше да намери сили да й каже? И какво щеше да се случи след това? Чарли се чувстваше като човек, който балансира на ръба на скала и не може нито да отстъпи назад, избирайки сигурното, нито пък да пристъпи напред и да падне. Знаеше какво има зад него, но нямаше представа какво го очаква, ако тръгне напред.
По време на вечерята Алисън се държеше по-дружелюбно. Тя си взе малко чоу фун и отбеляза колко е вкусно, а после се опита да накара децата да хапнат, но те отказаха. В него имало прекалено много непознати зелени неща.
— Но то е като макарони. Макарони! Ти обичаш макарони — каза тя на Ани с престорен глас на участник в предаването „Клуба на Мики Маус“.
— Обичам сусамени макарони — каза Ани. — И то само защото имат фъстъчено масло.
— Не е фъстъчено масло, а сусамова паста — отбеляза Алисън.
— Уух. Тогава и тях не ги обичам.
— Фъстъчено масло е — каза бързо Чарли. — Мама се шегува. — Той повдигна вежди към Алисън, а тя кимна.
— Вярно ли е, мамо? — подозрително попита Ани.
— Да.
Ани помириса кафеникавите макарони, които вече изстиваха в чинията й.
— Добре. Защото много ги обичам — каза тя с очевидно облекчение.
Алисън погледна Чарли, а той й се усмихна. Бедствието беше избегнато. Чарли осъзна с болка, че точно тези моменти ще му липсват най-много, миговете, които не можеше да сподели с никого другиго, които бяха част от задушевността на семейството. Все още не беше обмислил нещата, но изведнъж му хрумна, че всичко това вече нямаше да бъде възможно, ако кажеше на Алисън какво се случваше.
Той погледна към нея, а тя в момента режеше броколи на миниатюрни парченца в пластмасовата чиния с тигър на Ноа. Челото й беше набраздено от вниманието, с което го вършеше. Между очите й имаше фина вертикална линия, която сякаш бе станала постоянна през последните няколко месеца. В косата й проблясваха посивели кичури. Беше облечена с лилава тениска с дълъг ръкав и стари дънки, „униформата й на майка“, както тя я наричаше, а на ушите й нямаше обеци — сигурно беше забравила да ги сложи или просто вече не ги носеше. Той трябваше да признае, че нямаше представа какъв е отговорът. Като че ли отдавна не забелязваше какво се случваше с нея. Дали това бе симптом на проблема, почуди се той, или самият проблем?