— Ами, аз просто…
— Отваряше една бутилка, мамо, а машинката не трябва да се използва за това — обясни възмутено Ани.
— Каква бутилка? — попита Алисън.
Ушите на Чарли започнаха да се зачервяват. Той бръкна зад гърба си и извади празната бирена бутилка.
— Още една бира? — каза тя. Замълчаха за миг, а в тишината се чуваше как ваната в другата стая се пълни с вода. Децата ги наблюдаваха с отворени уста. Алисън погледна първо тях, а после Чарли, искаше да му каже нека не правим това тук. — Добре, виж, довърши работата в кухнята. Аз ще ги сложа да си легнат.
— Оооо, защо не мога да се изкъпя? — проплака Ноа.
— Но — намеси се Чарли.
— Чарли, пиян си — каза тихо тя.
— Не съм.
— Ще го обсъдим по-късно.
— Хубаво е да имаш морално превъзходство, нали? — каза той някак отчаяно.
Тя му хвърли толкова студен и яростен поглед, че той отстъпи назад и се блъсна в бюрото.
— Ти най-добре го знаеш — отвърна тя.
Чарли приключи с чиниите, които и без това бяха почти готови — Алисън беше много афектирана, — той се отпусна на дивана и превключи на Си Ен Ен, за да гледа новините.
За съжаление, даваха Маркет Уоч, предаване за борсови операции и акции, което го ядоса (фактът, че не проявява особен интерес към фондовата борса, бе неговата тайна; той знаеше, че това е негов дълг като мъж, но в момента пазарът потъваше и завличаше негови 401 хиляди, което допълнително намаляваше интереса му), така че той започна да превключва каналите. Смени семейна комедия от седемдесетте с предаване, в което участниците ядяха насекоми, и накрая спря на Семейство Симпсън.
Това повече му допадаше. Хвърляше по едно око на предаването, проснат на дивана. Епизодът свърши — заплетена история, в която участваха Клинт Истууд, малки пайове и ядрената електроцентрала, в която Хоумър работеше — и Чарли изключи телевизора. Къщата утихна и той реши, че децата са си легнали. Стана. Беше замаян. Четири бири не бяха чак толкова много. В колежа това количество нямаше изобщо да му окаже влияние, но вече беше отвикнал да пие толкова. А и не беше ял много на вечеря. Искаше само да си легне.
Чуваше Алисън в стаята над него — спалнята им. Знаеше, че трябва да се качи, но не искаше.
Отново седна. Мамка му. В мозъка му имаше голям чук, който не спираше да удря. Главата му сякаш ставаше по-голяма при всеки пулсиращ удар.
Той легна и затвори очи. Може би дори задряма.
— Защо беше нужно всичко това? — попита рязък, сърдит глас над него.
Чарли примигна. Надигна се замаяно, подпря се на лакът и провеси крака от дивана. Присви очи към надвисналата над него неясна фигура — Алисън, облечена с дебела пижама (през април? — наистина беше студено, но не чак толкова). Лицето й, без грим, влажно и лъскаво от намазания крем, изглеждаше учудващо на показ, сякаш не само го беше измила, но бе изтъркала най-горния слой кожа.
— Колко е часът? — попита той.
— Десет без петнадесет.
— О. Уау — Чарли потърка лицето си.
Тя скръсти ръце.
— Трябва да поговорим.
Той се намръщи, сякаш думите й го изненадаха. Всъщност не бе изненадан, но не искаше тя да си мисли, че като страхливец изчаква тя да направи първата крачка, което, разбира се, беше истина.
— Добре — отвърна той.
Тя седна на ръба на дивана, сякаш готова да избяга всеки момент. Прехапа ъгълчето на устната си и присви уста в гримаса.
— Осъзнах нещо — поде тя. — През цялото време след катастрофата ме обвиняваш, че аз убих момченцето.
— Алисън…
— Млъкни. Това не е всичко, което разбрах. Осъзнах също, че самата аз обвинявам себе си. Обвинявам се за смъртта на момченцето, за проблемите в брака и за това, че теб те няма в нашия живот. Мислех си, че вината е моя. Но знаеш ли какво? — Гласът й се извиси и се превърна в остро кресчендо. — Не аз минах на червено. Не аз държах детето си в скута си на предната седалка. Може би ако не бях изпила онези две питиета, щях да се изтегля от кръстовището по-бързо, а може би не. Никога не съм имала бързи рефлекси, особено докато шофирам и особено вечер в тъмнината. Повярвай ми, ще живея с този спомен до края на живота си. Но няма да живея с твоите обвинения и презрение.
— Ей, ей — каза той нежно и се опита да я успокои. — Аз не…
— Теб те няма през по-голямата част от времето — сопна се тя. — Няма те и емоционално. А когато все пак прекарваш малко време с нас, се напиваш. По дяволите, ти си лицемер. Просто се отдръпна.
Той изчака, за да види дали Алисън иска да каже още нещо, но тя само стоеше и гледаше пода. Гърдите й се движеха бързо нагоре-надолу под горнището на пижамата й. В ума му изскочи стар философски въпрос: кой къса конеца? Онзи, който дърпа, или онзи, който го държи здраво?