— Не, беше петък. Ти и децата бяхте у Пам Търгууд в северната част на Ню Йорк.
— Аа — отвърна тя и кимна бавно. — Спомням си този уикенд. Каза, че се налага да работиш до късно, нали? Затова не можеше да дойдеш с нас.
— Виж — каза колебливо той, — подробностите не са важни.
— Наистина — отбеляза тя.
— Да. Просто мисля, че… не е важно какво и кога се е случило.
— Хехе — каза тя. — И как беше?
— Какво искаш да кажеш?
— Сексът беше ли добър?
— Стига, Алисън.
— Какво? И това ли не е от значение? Предполагам, че за теб има значение.
— Не мисля, че е нужно да правим това.
— Аха. — Тя кимна с подигравателна любезност. — Да, прав си. Не е нужно да го правим. Спиш с най-добрата ми приятелка, казваш, че си влюбен в… — тя направи знака за кавички във въздуха —.в най-добрата ми приятелка— моята най-добра приятелка, — но си прав. Изключително невъзпитано и грубо е да задавам въпроси. — Тя хапеше думите, гласът й се повишаваше с всяка изречена сричка, докато накрая не започна да крещи.
Божичко, щеше да събуди децата. Чарли искаше някак да я накара да говори по-тихо. Трябваше да се въздържи да не запуши устата й с ръка или да й каже да млъкне. Знаеше, че няма право да проявява нетърпение, трябваше да я изслуша, но, боже мили, беше много трудно. Не искаше да обяснява, да влиза в подробности, да стои там и да понася всичко, докато тя осъзнае чудовищността на случващото се и се ядосваше още повече.
— Да, би било грубо, нали? — продължи тя и се изправи. — Ти, проклет задник! Човек без морал. Създаде две деца и сега ще ги изоставиш.
— Не, няма.
— Да, ще го направиш.
— Не, Алисън, няма да го направя.
— О, добре. Разбирам. Клеър при нас ли ще се нанесе?
— Алисън, моля те.
— Отдадох ти най-добрите години от моя живот — това глупаво клише, вярно е — проплака тя и изплю думите. — Посветих ти се, на теб и на този брак. На семейството.
— Знам, знам — каза той и потупа въздуха с ръка, сякаш се опитваше да потуши емоциите й. — Ти си страхотна съпруга и майка. Може и да звучи налудничаво, но наистина го мисля — не става въпрос за теб.
— Точно така! — изпищя тя. — Не става въпрос за мен. Никога не е ставала въпрос за мен, нали?
— Алисън — каза нещастно той.
— Престани да повтаряш името ми. — Тя излезе от стаята и след миг Чарли реши, че разговорът беше приключил. После се върна с цял куп салфетки, които вадеше от свитата си шепа, като магьосник, който вади копринени шалове от ръката си. Издуха шумно носа си. По лицето й се стичаха сълзи. — Бен знае ли?
— Мисля, че да.
— Мислиш?
— Да, знае.
— Откъде знаеш?
— Клеър ми се обади.
Тя хлъцна.
— Кога?
— Днес.
— Кога днес? Докато беше „на работа“?
Той кимна.
Тя поклати глава.
— Знаех си, че това с работата е лъжа — изхлипа тя.
— Не те излъгах. Наистина трябваше да отида.
— Колко удобно. Тя е знаела, че си бил на работа.
— Не знаеше. Звъняла е на мобилния ми телефон.
— Глупости. Мобилният ти телефон беше тук.
— Да, точно така — отвърна той. Беше му трудно да се справя с детективските й въпроси. — Затова ми беше изпратила имейл. За бога, Ал, какво значение има това — каза накрая той. — Не те лъжа за днес. Трябваше да отида на работа. Не съм виждал Клеър. Но… те излъгах. Лъгах те. Ненавиждам тази част…
— О, значи ненавиждаш тази част?
— Да. Мразя да те лъжа.
— Защо тогава го правиш? — изкрещя тя. Отпусна се на дивана до него и се приви, сякаш в агония, стисна корема си с една ръка и се разплака в салфетките, които държеше в другата ръка. — Защо? Защо?
Нямаше отговор. Правеше го, защото не можеше да продължава да се носи по повърхността на живота си, без един ден да се удари в нещо твърдо и неприятно, някоя истина за себе си, която отдавна се бе опитвал да избегне — че неспособността му да взима трудни решения е онова, което го беше забъркало във всичките тези проблеми. Нуждаеше се и от двата живота. Не искаше да му се налага да избира. Желаеше и живота си с Алисън, и паралелния живот с Клеър, но това не беше възможно. Правеше го, защото най-после бе осъзнал, че му отнема много повече усилия да поддържа този хаос, отколкото да го спре.
И въпреки че наистина обичаше децата с цялото си същество и ненавиждаше мисълта, че те, точно както той и Алисън, щяха да страдат заради развода, той беше убеден, че има само един шанс да изпита такава страст, да я изрази, да живее. Нещата бяха прости: човек има само един живот. И въпреки, че децата бяха всичко за него, понякога затваряше очи и се чудеше какво би било битието му, ако от самото начало настояваше да получи онова, което иска, ако не се бе предал толкова лесно и ако децата ги нямаше.