Разбира се, нямаше да изрече на глас нищо от това. Не можеше да го каже. Затова сложи нежно ръката си на гърба й, докато тя плачеше, а накрая утихна.
Ноември 1997 г
— По дяволите. Забравих да взема химикал. Имате още един, нали?
Чарли стоеше в тъмния, тесен коридор на „Куинс колидж“ и чакаше за срещата си със своя консултант. Първо забеляза очите на момичето, бяха необичайно зеленикаво-кехлибарени на фона на бледото й лице, с цвета на листо, паднало в снега. Погледна го с очакване, с откровено напрежение, което му се стори обезпокоително.
— Ами, нека проверя — каза той и започна да рови в чантата си. Намери цяла шепа химикали и й ги подаде в отворената си длан.
Тя избра един и се усмихна. Зъбите й бяха малки и бели.
— Благодаря — каза му. — Ти си американец, нали?
— Как позна? Едва продумах.
Тя се засмя.
— Типичен американец си.
— Защо това звучи като обида? — попита шеговито той, макар че наистина звучеше така. — Ти също си американка.
Тя присви очи. Кожата й беше бледа, а носът, гърдите и ръцете й бяха осеяни с лунички.
Не можеше да прецени фигурата й заради роклята, която висеше на раменете й като чувал, но голите й крака бяха загорели и здрави. Беше височка, а къдравата й канелена коса — прибрана назад с фиба.
— Всичко, което кажа, звучи като обида — отговори тя. — Или поне така са ми казвали.
В този момент вратата се отвори и от стаята на консултанта излезе млад мъж със скосена брадичка и кичури коса, прилепени към челото. Беше облечен в сив панталон и тънка бяла риза с яка, която розовееше от кожата под нея.
— Да влиза следващият — каза той.
— Е, мой ред е. Беше ми приятно да се запознаем — каза момичето и подаде ръка на Чарли.
— Но ние не се запознахме — каза той. — Дори не знам името ти.
— Клеър Елис.
— Чарли Гранвил.
Тя се усмихна.
— Защо довечера не дойдеш у нас за няколко питиета след вечеря? Събираме всички американци, които успеем да намерим.
— Ние…
— Бен и аз. Приятелят ми. Всъщност, годеникът ми. Чарли кимна. Усети как разочарованието го прободе, сякаш го ужили пчела.
— „Бартън роуд“ 32 — каза тя. — Осем часа.
Погледна ръцете й. Не носеше пръстен.
— Благодаря — отвърна той. — Ще ми бъде приятно.
* * *
Когато се случи нещо ужасно, един цял живот, съставен от дребни събития и незначителни решения, от неизчезнал гняв и непроучени страхове, започва да се разкрива по най-неочаквани начини. Живееш ден за ден, без да разбираш, че онези отчаяни думи често водят до нещо друго, извод, който не си очаквал. А по-късно, когато започнеш да проследяваш стъпките си, виждаш, че не е нужно да се връщаш по-назад, отколкото си си представял, отвъд думите, мислите и дори мечтите, за да осъзнаеш случилото се.
Четири седмици след катастрофата Алисън трябваше да се яви пред съда заради обвинението за шофиране в нетрезво състояние. Робин не само й предложи да я придружи, но помогна на Алисън да подготви документите си за адвоката Пол Раян и написа защитно писмо, което да даде на съдията.
Съдебната зала се помещаваше в нова общинска сграда. Беше тиха и покрита с мокет — точно като параклиса, в който се извърши погребението на момченцето, помисли си Алисън, създадена да заглушава противоречиви изрази на страдание и отчаяние. Малките прозорци с къси пердета в прегорялооранжев цвят бяха високо на стената, така че през тях се виждаха само парченца небе и части от други сгради. Алисън бе влизала в съдебна зала само два пъти в живота си — веднъж, за да напише статия за едно списание, и втори път, за да оспори глоба за неправилно паркиране. И двата пъти залите се намираха в големи стари сгради, тържествени, украсени помещения с огромни прозорци и дървен подиум за съдията — по нищо не приличаха на тази, в която стояха в момента.
Докато Алисън вървеше по широката централна пътека, тя с изненада забеляза майката и бащата на момчето, които стояха в далечния десен ъгъл. Отпред, вляво, Пол Раян разговаряше тихо с млада жена в тъмносин костюм — вероятно това беше прокурорът. Робин я прегърна през рамо и нежно я побутна напред.
Съдът беше снизходителен към Алисън, по-добър, отколкото самата тя би била към себе си. Съдията й взе шофьорската книжка за три месеца и присъди дванадесет часа в Център за водачи, шофирали в нетрезво състояние.
През следващите години трябваше да изплати почти 1000 долара глоби и такси, както и още няколко хиляди за застраховки. В решението си съдията постанови, че Алисън не бе предизвикала катастрофата — разследването заключи, че бащата на момчето минал през кръстовището, без да натисне спирачка, но въпреки това тя беше частично виновна. Съдържанието на алкохол в кръвта й бе точно на ръба на позволеното. Рефлексите й бяха засегнати. Ако не беше пила, би могла да реагира по-бързо и да избегне удара. Трябваше цял живот да живее със знанието, че изпитият от нея алкохол може да е допринесъл за смъртта на момчето.