Съдията погледна Робин, вярната приятелка, която беше седнала до Алисън. Огледа и самата Алисън от глава до пети. Каза, че се надява Алисън да си е взела поука от случката. Тя помоли Алисън да обмисли задълбочено това, което бе направила. Каза й, че в практиката си на съдия бе научила едно нещо — че животът се крепи на маловажни моменти и привидно тривиални решения.
От другата страна на пътеката седяха родителите на момчето. Бащата беше с бейзболна шапка на „Ню Йорк Мете“ и син анорак, а косата на майката бе хваната в стегнат кок. На погребението косата й беше пусната. Сега стискаше пакетче, което приличаше на бисквити „Риц“, и гледаше пред себе си. Ръката на бащата беше протегната зад нея по облегалката на дървената пейка. Потропването на пръстите му отекваше приглушено в тихата зала.
Родителите на момчето не поглеждаха Алисън, но тя постоянно насочваше погледа си към тях. Беше им написала писмо, в което изразяваше съжалението и тъгата си, но те така и не отговориха. Дори не знаеше дали го бяха получили.
Щом изслушването приключи, Пол Райн се наведе към нея и каза тихо:
— Сега вече можеш да оставиш това зад гърба си.
— Благодаря за всичко — отвърна тя.
Робин я прегърна.
— Готова ли си да тръгваме?
— След малко — каза Алисън. — Искам да разговарям с родителите.
Пол, който прибираше някакви документи в куфарчето си, направи гримаса.
— Не мисля, че това е добра идея.
— Трябва да го направя — отвърна Алисън.
Тръгна към родителите на Марко и улови погледа на бащата. Той сложи ръка върху съпругата си, сякаш искаше да я предпази, а тя потъна в него.
— Много съжалявам — каза Алисън. — Самата аз имам две деца и…
— Добре — прекъсна я бащата и стисна рамото на жена си. Тя само гледаше Алисън със студено изражение.
— Разбирам защо дойдохте. Ако мога нещо… — каза безпомощно Алисън.
— Искаме само да те видим — каза той и се обърна на другата страна.
Вървяха пред паркинга към хондата на Робин и Алисън погледна нагоре. Сивите облаци се гонеха бързо по бледото синьо небе и сякаш земята под краката й се движеше също толкова бързо, но в обратна посока. Не знаеше накъде върви. Всичко, което само допреди месец изглеждаше стабилно, целият й живот, сега се разпадаше. Земята се беше разместила, а тя, сякаш изгубила равновесие, беше готова да падне.
Седмици наред на Алисън й се струваше, че живее под вода, на дълбоко и тъмно място, и се бореше да излезе на повърхността. Не вярваше на думите на Чарли и Клеър. Не знаеше кои от приятелите й не бяха разбрали нищо, точно като нея, и кои знаеха всичко. Научи, че не е нормално хората да разговарят открито по болезнени и трудни теми.
Говорим един с друг и един за друг, но тези разговори рядко са еднакви. След години живот с благородни лъжи и самозалъгване научаваме, че един открит разговор може да предизвика мощни чувства, затова говорим със заобикалки и метафори, като внимаваме да не засегнем суровата истина: съпругът ти не те обича. Най-добрата ти приятелка те е предала. Живял си в лъжа.
Веднъж в аптеката Алисън наблюдава млада майка с дете, очевидно дъщеря й, която беше на около две години. Майката се беше навела, за да подпише сметката от кредитна карта. Крачетата на момиченцето бяха обвити около кръста на майката, а ръчичките — около шията й. Изглеждаха като едно цяло и за миг на Алисън й се прииска да имаше фотоапарат. И тогава осъзна, че искаше да даде на жената снимка, за да може тя да забележи нещо, което дотогава не бе виждала.
Сега Алисън разглеждаше снимките си с Чарли и търсеше знаци. Дали той гледаше в далечината? Дали тя беше свела поглед? Колко близо бяха един до друг, докосваха ли се, към нея ли беше обърнат той, или на другата страна? Беше направила хиляди снимки и повечето от тях бяха събрани в кутии, с надписани години на тях. Понякога — обикновено след някое събитие, например пътуване, сватбата им или раждането на децата — тя подреждаше снимките в албум. Но каква история разказваха те? Какво прикриваха и какво разкриваха за това, което се случваше в момента?
Би било лесно да се придържа към историята за предадената, излъганата и изоставената съпруга. В някои дни именно това беше историята на брака й, единствената история, която имаше значение. Когато в един брак се случи нещо, всеки иска да обвини някого от двамата, сякаш някакъв лесен отговор би могъл да направи нещата по-разбираеми или не толкова тъжни. Той не й беше верен — добре, че се отърва от него. Тя не знаеше как да го обича — нима той не заслужаваше нещо по-добро? Но когато ти се окажеш един от тези хора в този брак, разбираш колко сложни са нещата. Може би не ти е бил верен, защото ти не си знаела как да го обичаш, а навярно ти не си знаела как да го обичаш, защото никога не ти се беше отдал напълно. Може би беше влюбен в друга. И може би ти си знаела навярно си знаела отдавна, още преди да се омъжиш, но въпреки това си се омъжила за него.