ПЕТА ЧАСТ
„Единственото бъдеще, което можем да
имаме, се гради върху сянката на
нашето минало.“
Марсел Пруст
От мястото, на което Бен беше застанал — купчина пръст над издълбания изкоп, — машините и жълтите багери под него приличаха на детски играчки. Сякаш беше оживяла детска фантазия (не точно неговата фантазия, но на нечие друго момче). Докато гледаше как машините се движат из калта, Бен забеляза птица — вероятно врабче, което беше кацнало на греблото на един от неработещите багери. Спомни си една приказка, която обичаше като дете — за малко птиче, което пада от гнездото си и тръгва да търси майка си, въпреки че не знае как изглежда тя.
— Ти ли си майка ми? — питало то всяко нещо, което срещнело по пътя си — багер, жерав, куче, цвете.
Бен също се чувстваше така в момента — изгубен, без посока, неспособен да намери пътя си, защото не знаеше какво точно търси. Ти ли си жена ми?
Изобщо не му помагаше това, че постоянно премисляше подробностите, но не можеше да ги пропъди, те непрестанно нахлуваха в ума му. Въпреки дългото време, което беше отделил, за да ги обмисля отново и отново, Бен не виждаше смисъла на случилото се, точно както не го намираше и в първите минути, в които сякаш на забавен каданс бе видял своето бъдеще и бъдещето на Клеър, осъзнавайки, че това са две различни неща, два различни живота.
Чувстваше се така, сякаш живееше чужд живот. Сякаш гледаше телевизионно предаване и после, с натискането на един бутон на дистанционното, просто сменяше канала. Нямаше приемственост и обща история, имаше само една напълно различна история.
Седмица след като Клеър се изнесе, Бен се обади на Алисън.
— Имаше ли представа какво се случва? — попита той.
— Не знам — отвърна тя. — Но не исках да знам.
Замълчаха за миг. После тя каза:
— Можеха да ни спестят много време.
— Да, на себе си също — каза той.
Нямаше друго за казване. И двамата се срамуваха. Беше ужасно да са свързани по този начин.
Щеше да бъде по-лесно, ако Бен можеше да раздели нишките на историята, но те оставаха преплетени в ума му в невъзможен възел. Ето го брака му с Клеър, взаимоотношенията с родителите му, детството в провинцията и зрелия му живот в големия град, приятелството му с Чарли и Алисън. Докато мислеше за миналото си, сякаш се вглеждаше прекалено внимателно в отделните точици на някаква картина, но не можеше да отстъпи назад, за да я види в цялост.
Не намираше логично обяснение защо Клеър го зарязва, за да бъде с Чарли. Чарли беше добър човек (или поне така мислеше Бен досега), но не притежаваше големи амбиции или плам. Имаше работа, която не харесва, и сякаш не бързаше да разбере какво точно иска.
С изключение на Клеър, разбира се.
Колко глупаво. Какво прахосничество. Клеър нарани двама от малкото хора в този свят, които проявяваха загриженост за нея, които винаги й бяха желали доброто, които я обичаха. А Чарли, Чарли имаше две деца, които се нуждаеха от него, къща с двор, традиционен живот, от който Клеър винаги се стремеше да избяга. Щом Бен се замислеше затова, той се ядосваше. Затова се опитваше да не мисли много.
Бен се премести в Бостън преди шест седмици, за да следи строежа на Центъра за изкуствата, и оттогава стоеше все там. Сега се чудеше как въобще бе възможно да се опитва да наблюдава строителството от Ню Йорк. Ежеседмичните посещения не даваха реална представа за нещата и възможност за такава отчетност. Когато дарителят Филипа Бойд изведнъж реши, че иска пясъчник за фасадата, а не варовик, Бен успя да я убеди, че варовикът е по-подходящ за дизайна, за мястото и за символа, който представляваше целият проект. На строежа той бе в състояние да се намеси и когато главният инженер реши да премести сградата вляво, заради някакви неясни причини, като по този начин щеше да промени изцяло фокуса и мястото, на която се срещаха сушата и водата.
През уикендите Бен се разхождаше из Кеймбридж и събуждаше стари спомени. Ресторантите, които посещаваше като студент, магазините за плочи, магазин „Кокошарника“, в който можеше да остане часове наред. През есента започна да води курс веднъж седмично, вечер, в Харвард — място, към което изпитваше смесени чувства като студент, на което се усещаше удобно и познато като в свой наследствен дом. Наблюдаваше студентите, които сега бяха още по-различни, отколкото по негово време, и изпитваше смесица от носталгия и завист. Животът им на възрастни все още не бе пълноценен, нямаха представа какво ги очаква тепърва.