Беше горещ юлски следобед. Чарли и Клеър търсеха апартаменти, чийто наем можеха да си позволят да плащат, и изпитваха изненада и разочарование. Имайки предвид финансовите затруднения на Чарли и непостоянния доход на Клеър, се оказа, че можеха да си позволят единствено тесен и тъмен апартамент без никакъв чар.
Клеър отиде до прозореца и се опита да го отвори, но рамката беше счупена. Апартаментът беше в „Ийст търтис“, близо до реката. Тя не познаваше тази част от града и се бореше с чувството на паника при мисълта, че трябваше да живее тук, толкова далеч от местата, където обикновено живееше и посещаваше. Знаеше, че в Бруклин щяха да намерят по-добро място, но не искаше да минават от другата страна на моста. Ийст сайд беше достатъчно далеч. Брокерът обясняваше, че този квартал в момента се оформя, но единственото, което Клеър виждаше през мръсния прозорец, беше паркинг и няколко пусти сгради, оградени със заключени решетки. Приличаха й на оголени зъби.
Момент — сега по улицата вървеше жена с тъмна коса и големи слънчеви очила като на Джаки Кенеди. Буташе детска количка. Отдалеч приличаше на Алисън и коремът й се сви. Косата на Алисън, лъскава като коприна, очите й — бдителни като на птица, която подскача от клон на клон, колебанието й и внимателната й преценка. Добротата и постоянството й. Алисън винаги беше там, приемаше онова, което Клеър можеше да й предложи, и даваше в замяна много повече, отколкото тя заслужаваше.
Колко голямо беше това предателство — да нарани човека, когото някога обичаше най-силно.
Всичко беше замъглено. Клеър не можеше да види ясно нещата, сякаш й убягваха. Алисън, катастрофата, Бен, милият Бен, който започна нов живот в Бостън. Тя поклати глава. Не искаше да мисли за всички последици, не искаше тези животи да бъдат част от нейния. Беше достатъчно трудно да знае какво изпитваше към самата себе си.
Дванадесет години бяха дълго време, за да обичаш някого, без да се преструваш. Клеър считаше, че през цялото това време бе останала по-вярна на Чарли, отколкото на Бен. Ако беше невярна по природа, щеше да замени Чарли с други фикс идеи. Любовта й към Бен бе подсилена от клетвите, които си бяха разменили. Любовта й към Чарли извираше от въздуха и висеше във времето. Не заслужаваше ли да бъде щастлива? Не заслужаваше ли да прекара остатъка от живота си с единствения мъж на света, когото бе желала истински?
— А, ето го и него — възкликна брокерът, Клеър се обърна и видя Чарли, който влезе бавно в стаята.
— Тоалетната е счупена — каза той и отиде при Клеър до прозореца.
— Тази сграда е огромна.
— Да. Голяма е, хубава кооперация със солидна финансова история — каза брокерът, а гласът й беше непоколебимо весел, сякаш се опитваше да уреди грозновата приятелка на среща с непознат.
Чарли обви ръце около раменете на Клеър.
— Ненавиждаш го, нали? — прошепна той.
Тя сви рамене, твърдо решена да не бъде лоша.
— Какво мислиш ти?
— Ще се съглася с теб.
— Знам, но какво е мнението ти?
Той я притисна към себе си.
Тя затвори очи за миг. Тези обгръщащи ръце, тази прегръдка, толкова различни от несигурното докосване на Бен. Той никога не я беше прегръщал така, изцяло, без да се притеснява, че ще й причини болка или че тя иска да се отдръпне. Ако искаше да се отдръпне, щеше да го направи. Чарли го знаеше. Той вярваше в нейната способност да го избута от скута си като куче.
Апартаментът не беше толкова лош, мислеше си Чарли, но знаеше, че Клеър не го харесва, и беше безсмислено да се опитва да я убеди. Беше достатъчно щастлив да се носи на вълната на нейното търсене. Ако някой можеше да намери идеалния за техните финансови възможности апартамент, това беше Клеър.
Техните финансови възможности. Чарли едва сега започваше да осъзнава каква огромна тежест щеше да окаже разводът върху финансите му. Къщата и колата останаха за Алисън, както и картата за фитнеса, която тя дори не използваше. Той нямаше почти нищо и въпреки това трябваше да плаща за всичко. Но Алисън се връщаше на работа, започваше в понеделник. Очевидно адвокатът й я беше осведомил, че Чарли нямаше да я издържа вечно и че ако не предприеме някакви мерки, навярно ще трябва да се премести.
Любимите обувки на Чарли бяха в къщата, любимият му стол също — първият стол, който купи със свои пари от истински магазин за мебели (а не стол от общежитието, купен от „Армията на спасението“ или от благотворителната организация „Гуудуил“). Дипломите му, гаранционните карти на фотоапарата му, часовникът му и стереоуредбата му. Беше прекарал часове и седмици в проучване, очакване и монтиране на стереосистемата, опъна кабелите по касите на вратите и проби малки дупки в стените, а Алисън въртеше очи зад него. Но би било абсурдно да вземе стереото, когато напусна къщата (щеше да се наложи да разглоби всекидневната, тонколоните бяха в кухнята). Всеки ден мислеше за нещата, които бе оставил там. Рамкирани червеникавокафяви снимки на кротките му баба и дядо и строгите му прабаба и прадядо, закачени на стената в коридора заедно със снимки на роднините на Алисън. Годишници от университета в Канзас. Някой ден щеше да си вземе част от тези неща, вероятно поне най-важните, но щеше да се раздели с повечето от тях.