С Алисън бъдещето беше изпълнено с обещания — загребваха от миналото си и оплитаха с него домашното си гнездо. Сега бъдещето му криеше друго — трябваше да се раздели с миналото и да гледа как парченца от него се разсипват по земята. Всички неща, които Чарли приемаше за даденост — удобният дом, възможността да вижда децата си всеки ден, многобройните задължения, за които се грижеше Алисън, — вече ги нямаше. Почти всичко се беше усложнило. В какво да превърне преживяното? В натрупан опит? Ако не друго, то последното десетилетие им беше дало Ани и Ноа. Изминалите години си струваха дори и само заради това.
Две седмици след като Чарли се изнесе, той се обади на Алисън и помоли тримата с Клеър да се видят и да поговорят. Да й обяснят. В началото тя отказа, но после отстъпи.
Срещнаха се в „Старбъкс“ в Рокуел.
— Не искахме да те нараним — каза Клеър. — Не искам да приемаш това погрешно, но няма нищо общо с теб, Алисън.
— „Ние“ — отвърна Алисън. — Значи вече сте „ние“. — Гласът й беше толкова спокоен, че звучеше почти зловещо. — Не можете да откраднете живота ми и да ми кажете, че това няма нищо общо с мен.
— Аз съм виновен — каза Чарли. — Вината не е твоя. Нито пък нейна. Изцяло моя е.
— О, знам, че вината е твоя. Твоето предателство, твоята незрялост, начинът, по който ти я идеализираш. — Алисън почти изплю думите. — Твоят егоизъм. Ноа и Ани вече нямат баща.
— Стига, Алисън — каза Чарли. — Това не е така.
— Ти им открадна невинността. Доверието. Как ти се струва това?
— Моля те. Не си ли малко…?
Клеър сложи леко ръката си върху неговата, сякаш за да не му позволи да каже нищо повече. После самата тя каза:
— Връщаме ти живота обратно, не виждаш ли? Животът, който си мислеше, че имаш — той не беше истински.
Очите на Алисън се разшириха и тя примигна.
— Как си позволяваш да го кажеш?
Всичко това беше мъчително. Едва напоследък Алисън успяваше да разговаря по телефона с Чарли, без да се разплаче, разкрещи или затвори. Ноа, миличкият Ноа, беше пълен с въпроси, но приемаше отсъствията и повторните появи на Чарли, сякаш баща му беше пътуващ търговец. Ани беше ту ядосана, ту се държеше като обезумяла, правеше сцени, докато се хранеха в ресторанти, и се държеше, сякаш не се интересуваше от нищо. Чарли трябваше деликатно да я успокоява, да внимава да не дава прекалено големи обещания и в същото време да й покаже колко много я обича. Стратегията му беше обречена на провал. Каквото и да направеше, с изключение на това да се върне у дома, щеше да я разочарова.
Чарли знаеше, че ще бъде трудно, но всъщност беше по-трудно, отколкото си представяше. Но въпреки всичко — въпреки всичко. Той беше по-щастлив отвсякога. Обичаше сутрин да се буди до медните къдрици на възглавницата, да слуша ритмичното дишане на Клеър (тя дишаше по-тежко от Алисън, която спеше тихо като котка). Беше чудесно отново да живее в Ню Йорк, нищо, че търсеха евтин апартамент. Чарли се чувстваше като разтопен и освободен от леден блок. Колко беше странно да кажеш, че си тръгваш, и после просто… да си тръгнеш. Никога не си беше представял, че ще бъде толкова лесно, че подобно на магьосник ще прави нещата лесно, изричайки правилното заклинание. Нещо толкова важно трябваше да представлява по-голямо предизвикателство; трябваше да мине през огъня, да надвие дракон, да премине през бодливи храсти. Да намери правилния път в лабиринт, преди да му позволят да си тръгне.
— Мисля, че този апартамент не е за вас — каза брокерът.
— Имате ли друго жилище, което можем да разгледаме? — попита Клеър.
Брокерът прегледа папката, която носеше.
— В този ценови диапазон — каза бавно тя, сякаш им правеше голяма услуга, като разговаряше с тях, сякаш са много под обичайната й цена — ще ви бъде много трудно да намерите точно това, което търсите.
— Ако не мислите, че можете да ни помогнете… — започна Чарли.
— Не, не — отговори бързо тя и се усмихна примирено.