— Всъщност има един апартамент, който може би има потенциал. Близо е до „Астор плейс“. Голям, просторен, нуждае се от малко работа. Празен е, затова сега мога да ви заведа, ако искате. Просто трябва да се обадя на началника за ключа.
— Страхотно — каза Клеър.
Чарли погледна часовника си, трябваше да се връща в офиса. Но пък защо да не се забави с още един час? На фона на цялостната промяна в живота му, да напусне работа, не беше възможно, но пък кой знае? Сега импулсът на промяната беше по-силен. За първи път от години Чарли усещаше потенциала на всеки един миг. Чувстваше се като змия, която беше сменила кожата си. Кожата все още беше там, във високата трева, почти непокътната, но змията я беше оставила зад гърба си. Понякога Чарли се питаше дали Клеър не беше прекалено голяма хапка за него, ястребът за неговата змия. Дълбоко в себе си той се страхуваше, че тя можеше да го отнесе високо във въздуха и после да го пусне. Но поне щеше да види, както го беше описал поетът Джон Дън, „заоблените въображаеми ъгли на земята“, щеше да тръгне на пътешествие. Щеше да полети.
* * *
„Това е Алисън Гран — по дяволите.“ Тя натисна номер седем на телефонната слушалка, изчака трите сигнала, изслуша командите и започна отново. „Това е Алисън Грей. Моля — по дяволите“. Тя отново натисна бутона. „Свързахте се с Алисън Грей в списание „Домашен стил“. В момента не съм на бюрото си или говоря по другата линия. Моля, оставете съобщение.“ Тя натисна номер пет и се облегна на стола си. Добре. Готово. Какво следваше?
Точно в този момент в стаята влезе млада жена с тънка руса коса.
— Алисън, чудесно е, че си тук. Среща на екипа след десет минути в конферентната зала. Ще разглеждаме празничния брой.
Алисън се усмихна — Коледа през юли. Добре дошла в обърнатия с главата надолу свят на списанията. През декември щяха да пробват сосове за барбекю и да организират готвене на открито на някой плаж в Калифорния. Огледа офиса си. Беше тесен и гол, прозорецът му гледаше над незащитената ниска съседна сграда, но беше щастливка, че го имаше. Да не говорим за самата работа — в момента в медиите беше трудно да намериш работа на пълен работен ден. Преди месец, когато се бе обадила на всички свои познати в тази сфера, за да провери има ли свободни места, нещата изглеждаха безнадеждни. Една позната разгледа биографията й и директно й каза, че няма шанс.
— Наемат двадесет и шест годишни жени за твоята работа — каза й тя. — Истината е, че в списанията искат да наемат млади хора. Така поддържат нещата свежи. Имаш добър опит, но е малко — ами — остарял, нали? Нямаш шанс, освен ако не работиш в списание за родители. Дори и там шансът е малък. Обмисляла ли си варианта да завършиш магистратура по бизнес администрация?
Страхотно — значи беше прекалено стара и недостатъчно квалифицирана. След като няколко часа беше спала с възглавница върху главата си, тя отмести завивките и стана. По дяволите, беше работила това цели девет години. Нямаше да позволи на тази подигравателна — добре де, изцяло покваряваща, забележка да й попречи. Реши да се обади на всички, за които можеше да се сети — приятели на нейни приятели и техни приятели, независимо какво щеше да й коства. Имаше нужда от работа.
Накрая й помогна Рене Чеварак, предишната й шефка. Сега Рене беше главен редактор на списание Домашен стил, чиито публикации отговаряха точно на името му.
— Разбира се, че те помня! — каза тя, щом Алисън най-после успя да убеди асистентката й да я свърже с нея. — Ти беше единствената ми асистентка, която знаеше как да прави картотека. Къде, по дяволите, беше през цялото това време?
— Взех си малко почивка — отвърна Алисън. — Родих две деца… но сега те са по-големи и…
— И ти вече откачаш.
— Нещо такова.
Хладнокръвната способност на Рене да преценява хората и да ги описва само с няколко думи, която в миналото Алисън намираше за дразнеща, сега беше като очаквана промяна.
— Е, каква работа си търсиш?
— Не знам — отговори честно Алисън. — На този етап съм склонна да обмисля всякакви предложения. — Тя разказа на Рене за предишните си позиции като редактор в други списания и за ангажиментите на свободна практика.
— Знаеш ли — каза замислено Рене. — Имам нещо, което може би е идеално за теб. Работя по нова рубрика, наречена „Фокус“, която всеки месец ще представя различна тема — фокус върху семейството, фокус върху ритуалите, върху каквото й да е. Трябва ми редактор, който ще измисля идеи и ще пише материалите, който всеки месец ще се занимава с целия процес от началото до края. Как ти звучи това?