Сутрин през почивните дни Алисън често излизаше на разходка с Робин — зареждащи разходки, както ги наричаше тя. Алисън оставяше децата да гледат анимационни филмчета с децата на Робин и нейния сънен съпруг с чаша кафе в ръка. Робин закачаше педометъра на тениската си и двете тръгваха по улицата. По време на тези разходки те срещаха и други жени, които се разхождаха на групи и ги поздравяваха весело. Робин сякаш познаваше всички по име и им задаваше конкретни въпроси: „На Тревър харесва ли му в „Свети Лука?“ и „Лиз взе ли билетите за Рейджърс за търга?“ Робин очевидно имаше десетки, дори стотици приятели. Алисън започваше да разбира, че в този град съществуваше цял един свят, за който тя не знаеше нищо. Докато се мъчеше да догони Робин (тя вървеше много бързо!), Алисън се чувстваше като див звяр, който среща други себеподобни от стадото. Някога би се отвратила от подобно сравнение, но сега приемаше тази идея съвсем нормално. Ето го стадото, а тя беше част от него. Не само че беше част от него — тя беше приятелка на алфа женската. (Алисън се замисли за гимназията, където имаше същата роля. Нещата никога ли не се променяха?)
Животът й не беше идеален. Беше далеч от идеалния. Но се оказа и не толкова ужасен, колкото си представяше. В някои отношения не само че беше по-добър, но бе по-добър в сравнение с живота й, когато Чарли бе у дома и тя мислеше, че всичко между тях е наред. За нея беше стряскащо да осъзнае колко отдалечен беше Чарли от тяхното ежедневие. Сега имаше дни, в които децата почти не забелязваха отсъствието му. Алисън разбра, че се справя отлично с много от нещата, за които мислеше, че й беше нужен — изхвърлянето на боклука, плащането на сметките, дребните ремонти, секс.
Е, може би не се справяше чак толкова добре. Но все пак достатъчно добре, за да компенсира болезнената самота, която изпитваше понякога нощем, умората в костите и притъпеното усещане, че на другата сутрин трябва да събере сили, за да се справи с всичко това отново. Да се събуди преди да е съмнало, за да се изкъпе и облече, да приготви децата за лагера и детската градина, да се качи във влака, да прекара дълъг и напрегнат ден в града и вечерта да се прибере при две уморени деца. Алисън вече не ги глезеше. Просто нямаше време за това. Ани слагаше масата за вечеря и после участваше в раздигането й, докато Алисън миеше чиниите, пълнеше ваната и помагаше на Ноа да се приготви за лягане. След като привършеше с приказките и целувките за лека нощ, Алисън бе готова да рухне в леглото.
Късно нощем тя мислеше за детето, което не познаваше, но за нея беше съвсем истинско. Нейното страдание навярно бе само частица от мъката на родителите му, но то я беше отвело на пътешествие към нещо по-дълбоко и по-голямо от всичко, преживяно до момента. Сега вярваше, че всяка загуба съдържа в себе си възможност за нов живот. Щом се случи немислимото и животът ти се променя безвъзвратно, наред с болката откриваш и милост. На мястото на сигурността и страха — страха, че може да изгубиш онова, което имаш — се появява нещо неочаквано: дълбока съпричастност, трептяща чувствителност към света около теб и благодарност за това, което все пак притежаваш.
Децата спяха и къщата беше тиха. Алисън обикаляше с боси крака, подреждаше възглавници, сменяше крушки, въдворяваше ред и се чувстваше спокойна и в хармония със себе си. Нуждите на Чарли, напрежението и грижите бяха заемали прекалено много място. Беше чудесно, че не го чуваше как се качва по стълбите или че не трябваше да мисли какво да му приготви за вечеря, дали дрехите му са изпрани и дали привидната му разсеяност прикрива раздразнението му. Дали щеше да й се сопне, ако го попита нещо? Дълго време те живееха заедно в тази къща, без да споделят живота си. Сега той се намираше от другата страна на реката и градеше нов живот с единствения човек на света, който познаваше Алисън толкова добре, колкото той самият.
Тази мисъл караше сърцето й да подскача. А под самотата се криеха още по-сложни чувства: гняв, ревност и болка. Затова Алисън се опитваше да се концентрира върху настоящето, тук и сега. Беше три и петнадесет в понеделник следобед и тя имаше нова работа. Работеше в Ню Йорк, беше редактор в списание Домашен стил. Доста добро начало. Освен това тя имаше идея за тема на рубриката, и то точно навреме за срещата: Фокус върху тишината. Любима книга, спящо дете, тиктакането на часовника в тиха стая, самота. Спокойствие. Тя се изправи, затвори папката и тръгна по коридора към конферентната зала.