— Естественик — каза Лари с пълна уста, като ми махна с вилицата. — Писал е за насекоми и подобни неща. Ще се опитам да ти намеря книгата му.
Поразен от това неочаквано великодушие на по-големия ми брат, през следващите дни се стараех да не го ядосвам. Но дните минаваха, а аз не получавах никаква книга. Най-накрая забравих за нея и се залисах по други насекоми из градината.
Думата „защо“ обаче ме преследваше и измъчваше на всяка крачка. Защо пчелите ксилокопи изрязваха малки кръгли парченца от листата на розите и отлитаха с тях? Защо мравките изживяваха нещо като страстна любов с трупащите се безброй листни въшки, които опустошаваха много растения в градината? Каква бе тайната на чудноватите кехлибарено прозрачни тела на насекомите или черупчиците, залепени по стръкчетата трева и по маслиновите дървета? Дали не бяха кухите втвърдени и крехки ципи на някакво насекомо с издуто тяло, изпъкнали очи и двойка предни крака с много шипчета? Защо всяка от тези черупчици имаше надлъжна цепка по задната си част? Дали някой бе нападнал тези животинки и бе изсмукал всичките им жизнени сокове? Ако е така, кой е нападателят и кои са те самите. Бях затънал в море от въпроси, на които семейството ми не можеше да отговори.
Когато след няколко дни дойде Спиро, бях в кухнята и показвах на мама най-новата си придобивка — дълга тънка стоножка с цвят на карамел, която, настоявах аз, независимо от маминото недоверие, излъчва бяла светлина през нощта. Спиро влезе в кухнята потен и както винаги недодялан и угрижен.
— Аз донесъл вас поща, госпожи Дарълс — каза той на мама и се обърна към мен. — Добри утра, господари Джерис.
Най-чистосърдечно очаквах, че Спиро ще сподели възторга ми от моето ново откритие, и бутнах буркана със стоножката под носа му, за да може по-отблизо да се полюбува на животинчето. Той стрелна с поглед стоножката, която обикаляше дъното на буркана като детско влакче, изпусна пощата на пода и бързо отстъпи зад кухненската маса.
— Божичко, господари Джерис — възкликна той, какво ти прави с тази?
Озадачен от реакцията му, обясних, че това е една най-обикновена стоножка.
— Тях гадини отровен, госпожи Дарълс — каза с много сериозен тон Спиро. — Честни кръстове, господари Джерис, не трябваш да имаш работи с такива като тази!
— Е, може би не трябва — неуверено каза мама. Но той е захласнат по такива неща. Изнеси я навън, миличък, за да не се дразни Спиро.
— Мене страх — чух Спиро, докато излизах от кухнята със скъпоценния си буркан. — Честни кръстове, госпожи Дарълс, мене страх какво този момче намираш.
Успях да прибера стоножката в стаята си, без да срещна някой друг от семейството, и я настаних в малка чинийка, изкусно украсена с мъх и парченца дървесна кора. Бях изпълнен с решимост да направя впечатление на семейството с постижението си — намиране на стоножка, която свети в тъмното. Мислех след вечеря да организирам специално пиротехническо представление. Стоножката и фосфоресцирането й обаче съвсем излязоха от ума ми, когато открих в пощата дебел кафяв пакет. Щом го видя по време на обяда, Лари каза лаконично: „Фабър“ и ми подхвърли пакета.
Зарязах яденето, разкъсах опаковката и видях дебела зелена книга, озаглавена „Свещеният бръмбар и други“ от Жан Анри Фабър. Отворих я и изпаднах във възторг — на титулната страница имаше рисунка на два торни бръмбара, които ми се сториха толкова познати, сякаш бяха братовчеди на моите. Разлиствах с наслада всяка страница. Текстът ме възхити — не забъркани наукоподобни писания, а просто и ясно четиво, което разбирах дори аз.
— Остави книгата за после, миличък. Яж си обяда, преди да е изстинал! — каза мама.
Неохотно сложих книгата в скута си и се нахвърлих на яденето с такава бързина и ожесточение, че през целия следобед ме боля стомах от недобре сдъвканата храна. Това все пак не можа да попречи на удоволствието ми да се вглъбя в труда на Фабър. Докато семейството се бе оттеглило на следобедна почивка, аз лежах в градината под сянката на мандариновите дървета и жадно поглъщах написаното страница след страница. Когато дойде време за чай, за мое голямо разочарование бях стигнал до края на книгата. Ликувах обаче от неописуем възторг. Сега знанията ми вдъхваха сили. Имах чувството, че знаех всичко, което бе известно за торните бръмбари. Те вече не бяха някакви загадъчни насекоми, пълзящи тромаво из маслиновите горички, а мои близки приятели.
Горе-долу по същото време се появи първият ми частен учител, който засили и разшири интереса ми към зоологията, макар че тогава не си давах сметка за това. Джордж беше приятел на Лари. Той бе висок като върлина, брадат и очилат, със сдържано и саркастично чувство за хумор. Вероятно никой частен учител не е бил принуден да си къса нервите с такъв неподатлив ученик като мен. Първите уроци бяха преизпълнени с трудности, защото изобщо не намирах смисъл да уча нещо друго, което не бе свързано със зоология. После Джордж установи, че като съчетава преподаването на история, география и математика със зоология, може да се получи известен резултат, и по този начин напреднахме доста. Според мен обаче най-хубава бе онази сутрин от седмицата, в която се занимавахме със зоология. Джордж и аз ревностно се взирахме в новите ми животни, опитвахме се да ги разпознаем и да опишем жизнения им цикъл. Водехме най-точен дневник, в който с бои рисувахме много пъстри и някак разкривени картинки, убедени, че приличат на въпросните животни.