— Спомням си, че четох някъде… — започна Теодор, който се беше събудил мигновено като котка и след като беше спал също така леко, изглеждаше безупречен, съвсем бодър. — Спомням си, веднъж четох, че в планините на Цейлон едно племе говори на език, който никой не може да разбере. Искам да кажа, че дори езиковеди не са могли да го разберат.
— Това ми напомня английския на Макс — каза Доналд.
Под въздействието на чая, препечените филийки с масло, солените бисквити, сандвичите с кресон и огромната плодова пита, сочна, крехка и ухаеща, започнахме да се разсънваме. По-късно отидохме до морето и поплувахме в топлите води, докато слънцето се скри и планината хвърли сянката си над брега, който изведнъж стана студен и безцветен. Отидохме във вилата на Ставродакис и седнахме да наблюдаваме залеза: цветовете потъмняваха и се сливаха над морето. Разделихме се със Ставродакис, който настояваше да ни даде дузина големи бурета от най-хубавото си вино за спомен, и се върнахме при бензината.
Когато влязохме навътре в морето, от сянката на планините минахме отново под топлата светлина на слънцето. То потъваше в кървавочервени багри зад масива на Пантократор и хвърляше трепкащо отражение във водата като пламтящ кипарис. Няколко малки облачета се оцветиха в розово и винено жълто. После слънцето се скри зад планината, небето от синьо стана бледозелено и гладката повърхност на морето за кратко време прие всички магични цветове на огнения опал. Моторът туптеше и като че размотаваше топ бяла дантела зад нас. Свен засвири тихичко началото на „Бадемовото дърво“ и всички започнахме да пеем:
Гласът на Спиро — плътен, мек като черно кадифе и напевен, хармонираше с приятния баритон на Теодор и с тенора на Лари. Две риби изскочиха над водата изпод сините глъбини току пред носа на бензината, плъзнаха се по водата и изчезнаха в сумрачното море.
Вече беше се стъмнило достатъчно и ние можехме да гледаме фосфоресцирането на морето, докато лодката ни се плъзгаше по водата. Тъмното вино — същото червено вино, което миналата година беше лежало и ръмжало на себе си в кафявите бъчви — приятно кълколеше от глинените кани в чашите. Лек ветрец, топъл и мек като лапа на котенце, погали лодката. С отметната назад глава и с просълзени големи очи Кралевски запя към синьото кадифено небе, на което потрепваха звездите. Морето се плискаше покрай лодката с нежното шумолене на зимни листа, които, повдигнати от вятъра, милват гальовно стъблата на дърветата — техните родни люлки.
Далеч навътре в протока между Корфу и континента тъмнината беше изпъстрена и оцветена със светлините на рибарските лодки. Като че малко от Млечния път беше паднал в морето. Луната бавно се показа зад раковината на албанските планини, отначало червена като слънцето, след това избледня до медночервено, после до жълто и накрая почти побеля. Малки вълнички блещукаха по повърхността на морето като хиляди рибени люспи.
Топлият въздух, виното и меланхоличната красота на нощта ме изпълниха със сладостна тъга. Винаги ще бъде така, помислих си аз. Прекрасният дружелюбен остров, изпълнен с тайни. Моето семейство и моите животни край мен, а също така и нашите приятели: брадатата глава на Теодор, която се открояваше на светлината на луната, трябваха му само рогца, за да се превърне в Пан; Кралевски, който сега без стеснение изливаше в сълзи мъката си като черно джудже, разциврило се, защото го бяха изгонили от царството на феите; Спиро с начумереното си тъмно лице, чийто глас трептеше с богатите трели на милион пчели; Доналд и Макс, които се мръщеха и усърдно се напъваха да си спомнят думите на песента и да пеят в унисон; Свен, като голямо грозно бяло бебе, който нежно изтръгваше сантименталната мелодия от разнебитения си акордеон.