Дафни дю Морие
Птиците
На трети декември вятърът се обърна и за една нощ зимата дойде. Дотогава есента бе топла и мека. По дърветата все още имаше златисто червени листа, а живите плетове зеленееха. Земята лъщеше сочна там, където плугът я бе обърнал.
Нат Хокън беше инвалид от войната, получаваше пенсия и затова не работеше всеки ден. Зает бе във фермата три пъти седмично и не го товареха кой знае колко: подкастряше плетовете, кърпеше сламените покриви, оправяше едно-друго по постройките. — Макар и женен, с деца, той не бе общителен човек; най-много обичаше да си работи сам. С удоволствие се захващаше да издигне насип или да поправи някоя порта в далечния край на полуострова, където морето обграждаше от две страни земите на фермата. По пладне спираше да почине и да изяде баничките с месо, които жена му бе приготвила, и седнал на ръба на някоя скала, наблюдаваше птиците. Най-доброто време за това бе есента, по-добро дори от пролетта. Напролет птиците летяха към сушата устремени, напрегнати; те знаеха накъде са тръгнали, ритъмът на техния живот не допускаше забавяне. През есента същият властен порив обхващаше тези, които не се преселваха на юг, а оставаха да прекарат зимата тук и лишени от правото да отлетят, живееха по свой собствен закон. Прииждаха на полуострова на големи ята и тревожни се хвърляха в изтощителен полет; ту се виеха и кръжаха из небето, ту накацваха да търсят храна по разорания чернозем, но и това правеха някак унило като че ли не са гладни. Възбудата ги теглеше отново към небесата.
Черни и бели, гарги и чайки, те се смесваха в чудноват съюз и диреха някакво освобождение, все недоволни, все неспокойни. Обхванати от същия порив, ята скорци прошумоляваха във въздуха като коприна, търсеха ново пасбище, а по-малките птички, сипки и чучулиги, току прехвръкваха от дърветата на плетовете, сякаш нещо ги тласкаше към полет.
Нат ги наблюдаваше, наблюдаваше също и морските птици. Долу в заливчето те чакаха отлива. Бяха по-търпеливи. Стридояди, големи свирци, малки водобегачи стояха на пост край водната ивица; когато ленивото море дълбаеше брега и после се отдръпваше, като оставяше след себе си водорасли и разпилени камъчета, морските птици се устремяваха и накацваха на пясъка. Тогава ги обхващаше пак този порив да полетят. Разпищяваха се, свиркаха, зовяха, размахали крила досами морската повърхност, и напускаха брега. Хайде, бързайте, no-скоро, не спирайте, отлетете; но накъде и защо? Събираха се на ята, кръжаха и огласяха небесата с писъците си, омагьосани от неспокойния напор на есента, който ги изпълваше с неудовлетворение и тъга; та нали трябваше да летят до изнемога, преди да дойде зимата?
Може би, мислеше си Нат, който дъвчеше обяда си на ръба на скалата, птиците получават някакво послание през есента, някакво предупреждение. „Зимата иде.“ Много от тях ще загинат. Дали и те не са като онези хора, които отрано започват да се боят от смъртта и затова се впускат в изтощителна работа, просто полудяват?
Тази есен птиците бяха по-неспокойни от всякога, а вълнението им бе по-забележимо, защото дните бяха тихи. Ето там на запад тракторът следваше своя път нагоре-надолу по хълмовете, фигурата на тракториста се открояваше на седалката и от време на време голям облак от виещи се и пискащи птици закриваше за миг човека. Бяха много повече от всеки друг път, Нат бе сигурен в това. Винаги през есента те следваха плуга, но не и на такива големи ята, нито пък с такава глъчка.
Същия ден, след като подкастри плета, Нат заговори за птиците с тракториста.
— Да — каза трактористът, — птиците са повече от обикновено. И аз забелязах. Пък и нямат страх, даже от трактора не се плашат. Днес следобед една-две чайки прелетяха толкова ниско над главата ми, че за малко не ми отнесоха шапката! Пречкат ми се, пък и слънцето ми блести в очите, не мога да виждам. Изглежда, става нещо с времето. Май зимата ще е тежка, затуй птиците са неспокойни.
Докато крачеше бавно през полето и после надолу по пътеката към къщи, Нат отново видя над хълмовете на запад птиците, които все още летяха на ята под отблясъците на залязващото слънце. Нямаше вятър, сивото море бе спокойно и гладко. Плюскавичето цъфтеше още по плетовете, въздухът бе топъл. Все пак трактористът излезе прав и точно тази нощ времето се обърна. Спалнята на Нат гледаше на изток. Той се събуди малко след два часа и чу вятъра в комина. Това не беше ревът на югозападния буреносен вятър, който носи дъжд, а източен вятър, студен и сух. Свиреше глухо в комина и една незакрепена плоча на покрива взе да трополи. Нат се ослуша и чу тътена на морето в залива. Дори въздухът в малката спалня бе изстинал: от пролуката под вратата ставаше течение и духаше точно срещу леглото. Нат се зави по-добре с одеялото, намести се по-близо до гърба на жена си, която спеше, и остана буден, нащрек, обхванат, кой знае защо, от лошо предчувствие.