— Слез долу, Нат, какво правиш там? — провикна се жена му.
— Ей, сега, просто трябва да съм сигурен, че всичко е тип-топ.
Не искаше жена му да се качи; не биваше тя да чуе шума от птичите крака в детската стая, плясъка на крилата, които удряха вратата.
В пет и половина предложи да закусят — бекон с филийки, пържени в масло, — само и само да спре растящия ужас в очите на жена си и да успокои хленченето на децата. Тя не бе разбрала за птиците на горния етаж. За щастие спалнята не се намираше над кухнята. Иначе жена му непременно щеше да чуе шума от човките, кълвящи горе по дъските, както и глухите халосни удари на птиците-самоубийци — същински търсачи на посмъртна слава, които разбиваха главите си в стените. Това бяха сребристите чайки, добре ги познаваше той. Въобще нямаха мозък в главата. Черноглавите бяха различни, знаеха какво правят. Като тях бяха и мишеловите, ястребите…
Нат усети, че не сваля поглед от часовника — вторачил се бе в стрелките, а те се движеха съвсем бавно по циферблата. Ако теорията му е невярна, ако нападението не спре с идването на отлива, бяха загубени. Не можеха да изкарат дългия ден без въздух, без почивка, без топливо, без… Умът му работеше трескаво. Знаеше, че за да издържат обсадата, се нуждаят от много неща. Не се бяха осигурили добре. Нямаха готовност. Може би все пак в градовете бе по-безопасно. Дали щеше да успее да се обади на братовчед си по телефона от фермата? С влака съвсем не беше далече. Или пък можеха да наемат кола? Естествено, с кола беше по-бързо — по време на отлива…
Гласът на жена му пропъди неочакваното, отчаяно желание за сън. Тя го извика.
— Какво има? Какво пак? — попита я рязко.
— Да пуснем радиото — аз следя часовника. Вече е почти седем.
— Недей да въртиш копчето — каза бързо Нат, като за първи път прояви нетърпеливост, — точно си е на станцията.
Зачакаха. Кухненският часовник удари седем. Никакъв звук. Никакви сигнали, никаква музика. Чакаха до седем и петнадесет и след това завъртяха на забавната програма. Резултатът беше същият. Не предаваха никакви новини.
— Грешно сме чули — каза той, — преди осем няма да има предаване.
Оставиха радиото включено. Нат си помисли за батериите — колко ли още могат да издържат? Обикновено ги сменяха, когато жена му отиваше да пазарува в града. Ако се изтощят, няма да чуят какви са указанията.
— Развиделява се — прошепна жена му, — не виждам, но го усещам. И птиците вече не се чуват толкова силно.
Тя беше права. Стържещият звук на ноктите, цепенето на дъските намаляваха с всяка следваща минута. Както и шумоленето, блъскането за място върху стъпалата и первазите. Отливът бе започнал. Около осем не се чуваше вече нищо. Само вятърът. Успокоени от тишината, децата най-сетне заспаха. В осем и половина Нат изключи радиото.
— Какво правиш? Ще изпуснем новините — обади се жена му.
— Няма да има новини — рече Нат. — Трябва да разчитаме на себе си.
Отиде до вратата и бавно размести всичко струпано. Вдигна резето, изрита труповете от стъпалото и вдъхна студения въздух. Предстояха му шест часа работа и той знаеше, че е длъжен да пази силите си, а не да ги прахосва без нужда. Храна, светлина и гориво — това бяха необходимите неща. Ако можеше да ги осигури в достатъчно количество, щяха да издържат още една нощ.
Излезе в градината и тогава видя живите птици. Чайките бяха отлетели към морето — сигурно търсеха морска храна, искаха да починат, понесени от вълните на отлива, преди да се върнат за следващото нападение. Ала не беше тъй със сухоземните птици. Те чакаха и дебнеха. Нат ги видя по плетищата, по земята, скупчени по дърветата и по-нататък в полето, накацали една до друга в плътни редици. Замрели, неподвижни.
Отиде до края на градинката. Птиците не помръдваха, продължаваха да го наблюдават.
„Трябва да набавя храна — каза си Нат, — трябва да отида до фермата.“ Върна се в къщата. Прегледа прозорците и вратите. Качи се на горния етаж и отвори детската стая. Беше празна, само мъртвите птици лежаха по пода. Живите бяха навън — в градината, из полето. Слезе долу.
— Отивам във фермата — съобщи Нат.
Жена му се вкопчи в него. Видяла бе живите птици, когато той отвори вратата.