„Трябваше да се досетя — укори се той, — трябваше да ги заведа у нас.“ Вдигна лице към небето. Беше безцветно и мрачно. Оголените дървета наоколо изглеждаха почернели н превити от напора на източния вятър. Студът май не пречеше само на птиците, накацали в очакване наоколо.
„Ето това е моментът да се справят с тях — каза си Нат, — сега са като неподвижна мишена. Така е сигурно из цялата страна. Защо не пратят самолетите да ги напръскат с империт? Какво мислят още там по върховете? Не виждат ли, не им ли идва наум?“ Върна се в колата и седна зад волана.
— Карай по-бързо — прошепна жена му. — До онази врата там лежи пощальонът. Не искам Джил да го види.
Нат натисна газта. Малката кола заподскача и запърпори по пътя. Децата се заливаха от смях.
— Хвър — кац, хвър — кац — развика се Джони. Беше един без петнадесет, когато се прибраха у дома си. Оставаше им още един час.
— По-добре е да не готвиш — отбеляза Нат. — Стопли някаква супа за теб и за децата. Аз нямам време да ям сега. Трябва да разтоваря целия багаж.
Вкара всичко вътре. Можеше да го подреди по-късно. Така щяха да имат какво да правят през дългите часове, които им предстояха. Първо трябваше да се погрижи за прозорците и за вратите.
Обиколи цялата къща, огледа внимателно всеки прозорец, всяка врата. Качи се също на покрива и затвори с греди всички комини освен кухненския. Студът бе толкова силен, че едва издържаше, но работата трябваше да се свърши. От време на време вдигаше очи към небето да види дали няма самолети. Не се появи нито един. Работеше и проклинаше некомпетентността на властите.
— Винаги е така — мърмореше си той, — никога не можем да разчитаме на тях. Бъркотия, бъркотия от самото начало. Никакъв план, никаква организация. Ние тука нямаме никакво значение за тях. Хората от централните райони са винаги с предимство. Така си е то. Там сигурно използуват отровни газове, пратили са им и всички самолети. А ние сме оставени на произвола на съдбата.
Когато привърши с комина на спалнята, спря и погледна към морето. Нещо се движеше там. Нещо сивкаво бяло сред огромните вълни.
„Славната флота — каза си Нат, — не ни изоставя. Ето ги корабите, идват към пролива и сега ще влязат в залива.“ Зачака. От вятъра очите му, вторачени в морето, се насълзиха. Ала грешеше, това не бяха кораби. Не беше флотата, а чайките, които се надигаха с вълните. С проскубани пера, струпаните из полето птици политваха на големи ята и прилепени крило до крило, се извисяваха в небето.
Настъпил бе отново часът на прилива.
Нат се върна долу в кухнята. Жена му и децата обядваха. Минаваше два часът. Той залости вратата, барикадира я и запали лампата.
— Стъмни се — обади се малкият Джони.
Жена му отново бе пуснала радиото, но то не издаваше никакъв звук.
— Въртях по цялата скала — заяви тя, — търсих и по чуждите станции. Нищо.
— Може и те да са изпаднали в същото положение — рече Нат, — може из цяла Европа да е така.
Тя му сипа една чиния от супата на семейство Триг, отряза голяма филия от хляба им и я намаза с маслото, което също бяха взели от тях.
Започнаха мълчаливо да се хранят. По брадичката на Джони се стече мазнина и капна на масата.
— Храни се по-прилично, Джони — обади се Джил, — трябва да се научиш да си бършеш устата.
Чукането започна — по прозорците, по вратата. Шумоленето, блъскането, бутането за място на первазите. Чуха се и първите глухи удари на птиците-самоубийци по стъпалата отвън.
— Щатите няма ли да ни помогнат? — запита жена му. — Нали са ни съюзници? Сигурно ще направят нещо.
Нат не отговори. — Прозорците бяха заковани здраво с дъски, комините също. Имаха достатъчно запаси, въглища и всичко, което можеше да им потрябва през следващите няколко дни. Щом се нахранят, той ще прибере нещата, ще ги подреди както трябва, да са им подръка. Жена му ще помогне, децата също. По този начин ще се изморят и после в девет отново ще дойде приливът. Тогава ще ги сложи да легнат на дюшеците и ще се погрижи да се наспят добре до три през нощта.
Хрумна му нова идея за прозорците, а именно да опъне бодлива тел пред дъските. Бе купил едно голямо руло от фермата. Лошото е, че трябва да я поставя в мрака, когато между девет и три настъпи затишието. Жалко, че не се сети за това по-рано. Все пак най-важното бе, че жена му и децата ще могат да поспят.
По-малките птички се бяха струпали сега на прозореца. Той разпозна лекото чукане на човките им, тихото шумолене на крилата им. Ястребите не обръщаха внимание на прозорците. Те атакуваха вратата. Нат ги слушаше как цепят дървото и се запита колко ли милиони години памет са запечатани в тези малки мозъци зад пробождащите човки и пронизващите очи, която беше пробудила сега инстинкта им да унищожат човечеството с изкусната сръчност и точността на машини.