Джил махна с ръка и изтича при тях.
— Баща ми казва, че няма да вали сняг. Зимата ще бъде черна.
Тя не съобщи нищо за птиците. Започна да се бута и да се боричка с едно момиченце. Автобусът се зададе и бавно се заизкачва по хълма. Нат качи детето, после се обърна и се запъти към фермата. Днес нямаше да работи, но искаше да се увери, че всичко е наред. Джим, краварят, тракаше със съдовете из двора.
— Шефът тука ли е? — попита Нат.
— Отиде на пазара — отвърна Джим. — Нали е вторник?
Той изтрополи с тежките си обувки и сви зад един навес. Сега нямаше време за Нат. Говореше се, че Нат бил нещо повече от другите. Книги четял и тям подобни. Нат бе забравил, че е вторник. Ето как бяха разбъркали главата му събитията от предната нощ. Той отиде до задната врата на къщата и чу гласа на мисис Триг, която пееше в кухнята на фона на някаква музика от радиото.
— Тука ли сте, госпожо? — извика Нат.
Тя приближи до вратата — усмихната, лъчезарна. Мисис Триг бе много блага жена.
— Здравейте, мистър Хокън. Можете ли да ми кажете отде се взе тоя студ? Такова време не знам, откакто се помня. И щяло да продължи, така казаха по радиото. Било свързано нещо с Полярния кръг.
— Днес не сме пускали радиото — рече Нат. — Тъй да се каже, имахме неприятности тая нощ.
— Да не би дечицата да са нещо болни?
— Не… — Просто не знаеше как да обясни. Сега, през деня, битката с птиците би прозвучала неправдоподобно.
Нат се опита да разкаже на мисис Триг какво се бе случило, ала от погледа и личеше, че взима разказа му за кошмарен сън.
— Сигурен ли сте, че бяха истински птици? — попита с усмивка тя. — С пера и всичко останало? Да не са били от ония пиленца, дето се привиждат на мъжете, след като затворят кръчмата в събота вечер?
— Мисис Триг — каза Нат, — по пода на детската стая са пръснати телата на петдесетина червеношийки, мушитрънчета и други подобни. Те се нахвърлиха върху мен. Опитаха се да изкълват очите на малкия Джони.
Мисис Триг го гледаше с недоверие.
— Тъй, тъй, успокойте се — рече тя, — навярно времето ги е довело. Влезли са в спалнята, не са знаели как да се измъкнат. Може да не са били тукашни, а някакви птички там от Полярния кръг.
— Не — рече Нат, — това бяха птичките, които виждаме тук всеки ден.
— Чудна работа — възкликна мисис Триг, — наистина няма как да се обясни. Напишете писмо до «Гардиан» и питайте. Все нещичко трябва да знаят. Е, аз да побързам, че работа ме чака.
Тя кимна с усмивка и се върна в кухнята.
Недоволен, Нат тръгна да си върви. Ако не бяха тези трупове по пода на спалнята, които сега трябваше да събере и да погребе някъде, той също би сметнал историята за преувеличена.
Джим стоеше до портата.
— Имаше ли си някакви главоболия с птиците? — попита Нат.
— С птиците ли? Какви птици?
— Снощи нахълтаха при нас. Десетки птици в стаята на децата. Пък и едни настървени!
— Оо! — За да проумее, за какво става дума, на Джим винаги му трябваше време. — Не съм чувал птиците да са чак толкоз настървени — каза най-сетне той. — Ами че те понякога дори се опитомяват. Виждал съм ги как сами си идват на прозореца за трохи.
— Снощните птици съвсем не бяха такива.
— Тъй ли? Студено им е било или пък са били гладни. Ти им сложи навънка трохи.
И Джим, подобно на мисис Триг, не прояви особен интерес. Получава се, помисли си Нат, както при бомбардировките през войната. И тогава никой в този край не знаеше колко нещо са видели и изстрадали хората в Плимут. За да вземе нещо присърце, човек трябва да го изпита на гърба си. Нат пое обратно по пътеката, мина по стъпалата на прелеза и се отправи към дома. Жена му бе в кухнята с малкия Джони.
— Говори ли с някого? — попита тя.
— С мисис Триг и с Джим. Като че ли не ми повярваха. Във всеки случай при тях не е имало нищо.
— Защо не махнеш оттук тия птици — рече жена му. — Не смея да вляза в стаята да оправя леглата. Страх ме е.
— Няма от какво да те е страх — каза Нат. — Нали са мъртви.
Отиде в стаята. Носеше чувал и взе да пуска едно по едно втвърдените телца в него. Този път ги преброи — наистина бяха петдесет. Все най-обикновени птички, от тези, които обитаваха живите плетове наоколо. До една бяха дребни, сред тях нямаше дори и дроздове. Уплахата трябва да ти е накарала да се държат така. Синигери, мушитрънчета — да не повярва човек как са могли да сберат толкоз сила в малките си човки, че тъй бодяха лицето и ръцете му през нощта. Той изнесе чувала в градината, ала сега изникна нова трудност. Земята се оказа много твърда и не можеше да се копае. Бе се вкочанила, макар че нямаше сняг — всъщност нищо не се беше случило през последните часове, освен дето се появи източният вятър. Невероятно. Направо да се чудиш. Познавачите на времето навярно бяха прави. Тази промяна сигурно имаше нещо общо с Полярния кръг.