Той се сниши, посегна опипом за пушката, но си спомни, че не е заредена. Глиганът беше спрял, малките му зачервени очички бяха обезумели от болка, а дебелите жълти бивни стърчаха, завити нагоре в полукръг. Конят на Стюърт изцвили, подушил звяра; едрата глава на глигана се изви да го види, после се наведе, готова за нападение. Стюърт използва тази единствена възможност, докато вниманието на глигана беше върху коня, наведе се бързо за пушката, дръпна затвора и с другата ръка бръкна в джоба си за патрон. Дъждът валеше и поглъщаше всички останали шумове с неизменния си ромон. Но глиганът чу щракането на затвора и в последния миг смени посоката на нападението си от коня към Стюърт. Беше вече почти върху него, когато Стюърт успя да изстреля един куршум право в гърдите на животното, без да спре устрема му. Бивната се изви нагоре и встрани и разпра слабините му. Той падна, кръвта шурна като от отворен кран, обля дрехите му и рукна на земята. Глиганът се опита да го намушка отново, спъна се, олюля се и залитна. Цялото му туловище от седемстотин и повече килограма рухна върху Стюърт и смаза лицето му в черната кал. Известно време ръцете му неистово ровеха земята от двете страни в отчаян опит да се освободи. Това, значи, бе чакал през цялото време, затова не се бе надявал на нищо, не беше мечтал, не бе кроил планове, само беше стоял встрани и поемал околния свят така дълбоко, че не му беше останало време да скърби за съдбата, която го очаква. „Мамо, мамо! Не мога да остана при теб, мамо!“ — помисли си той в мига, когато сърцето му се пръсна.
— Защо ли Стю не стреля пак? — запита Меги, докато се приближаваха в тръс към посоката на първите два трикратни изстрела, без да могат да ускорят ход поради калта и изтръпнали от тревога.
— Сигурно е решил, че сме чули — отвърна Фий, но си спомни лицето на Стю, когато тръгваха да търсят в различни посоки, спомни си как протегна ръка да стисне нейната, как й се усмихна. — Сигурно сме наблизо — каза тя и смушка коня си, който мудно мина в галоп, като постоянно се подхлъзваше.
Джек беше стигнал пръв, Боб след него; двамата се опитаха да спрат жените, наближили вече мястото, откъдето бе започнал пожарът.
— Не отивай там, мамо — каза й Боб, докато тя слизаше от коня.
Джек беше отишъл при Меги и държеше ръцете й.
Двата чифта сиви очи се обърнаха не толкова в недоумение или уплаха, колкото с разбиране, сякаш не беше нужно да се казва нищо повече.
— Пади? — попита Фий с глас, който не беше неин.
— Да. И Стю.
Никой от синовете й не беше в състояние да я погледне.
— Стю ли? Стю! Как така Стю? О, господи, какво има, какво е станало? Не и двамата… Не!
— Татко е бил в пожара, той е мъртъв. Стю сигурно е стреснал глиган и е бил нападнат. Стрелял, но звярът се хвърлил върху му и умирайки, го е задушил. Мъртъв е, мамо.
Меги изпищя и се задърпа да се изтръгне от ръцете на Джек, а Фий — в изцапаните с кръв ръце на Боб — стоеше като вкаменена, с безжизнен, стъклен поглед.
— Това е вече много — проговори тя най-сетне и вдигна очи към Боб, докато дъждът се стичаше по лицето и косата й и капеше от падналите на врата златисти кичури. — Пусни ме при тях, Боб. Аз съм жена на единия и майка на другия. Не можеш да ме спираш, нямаш право да ме спираш. Пусни ме при тях.
Меги беше притихнала и се бе отпуснала в ръцете на Джек, склонила глава на рамото му. Когато Фий тръгна през опустошеното място с Боб, хванал я през кръста, Меги ги проследи с поглед, но не понечи да ги последва. Хюи се появи през завесата от дъжд; Джек кимна към майка си и Боб.
— Иди при тях, Хюи, и остани с тях. Меги и аз ще се върнем в Дройда да докараме каруцата. — Той пусна Меги и й помогнала възседне кобилата. — Хайде, Меги, стъмва се. Не може да ги оставим тук цяла нощ, а те няма да тръгнат, докато не ги приберем.
Беше невъзможно в калта да се движи каруца или каквото и да било на колела; накрая Джек и старият Том вързаха един лист гофрирана ламарина с вериги за два товарни коня и Том ги поведе, яхнал друг кон, а Джек яздеше най-отпред с най-силния фенер, който имаше в Дройда.
Меги остана в къщи и седна пред камината в гостната, а мисис Смит се опитваше да я убеди да хапне нещо и по лицето й се стичаха сълзи, като гледаше как момичето седи неподвижно в безмълвно вцепенение, без да плаче. При звука от чукчето на предната врата тя се обърна и тръгна да отвори, чудейки се кой ли е успял да стигне дотук през калта и изненадана както винаги от бързината, с която новините изминаваха дългите мили между отдалечените ферми.
На верандата стоеше отец Ралф, мокър и кален, в дрехи за езда и с мушама.