Отец Ралф се засмя.
— Така ти се струва, Енгъс, и ти го знаеш. Нали и ти си напуснал Скай по същите причини, поради които аз напуснах Клунамара. Много тясно ти е било там.
— Знам ли. Ама пиренът не пренася така огъня, както евкалиптите, а, отче?
„Ще бъде особено погребение“ — помисли си отец Ралф, като се огледа: единствените жени бяха тези от Дройда — гостите бяха само мъже. На Фий, която мисис Смит беше съблякла, изсушила и сложила в голямото легло, споделяно досега с Пади, той даде голяма доза лауданум, а когато Фий отказа да изпие лекарството, ридаейки истерично, той стисна носа й и безцеремонно го изля в гърлото й. Интересно, но и през ум не му мина, че Фий може да повърне. Успокоителното й подейства бързо, защото не беше яла от двадесет и четири часа. Като се убеди, че тя вече спи дълбоко, той почувствува облекчение. Не изпущаше Меги от поглед, сега тя беше в готварницата да помага на мисис Смит. Момчетата всички си бяха легнали — изтощени, те едва бяха успели да свалят от себе си мокрите дрехи, преди да рухнат. Когато Мини и Кет свършиха своя дял от бдението, изисквано от обичая, тъй като телата бяха поставени в пусто и неосветено място, смениха ги Гарит и Дейвис и синът му Инок, а останалите се изреждаха на всеки час, като междувременно хапваха по нещо и разговаряха.
Никой от синовете на съседите не пожела да остане при бащите в столовата. Всички се бяха събрали в готварницата уж да помагат на мисис Смит, а в същност да бъдат около Меги. Като се замисли върху това, отец Ралф почувствува едновременно и раздразнение, и облекчение. Е, та нали тя трябва да си избере съпруг измежду тях, което неминуемо ще стане. Инок Дейвис беше на двадесет и девет години, „истински уелсец“; Лайъм О’Рурк беше на двадесет и шест, сламено рус, синеок и приличаше на двадесет и пет годишния си брат Рори; Копър Кармайкъл беше отрязал главата на сестра си, беше по-възрастен — на тридесет и две, с много приятна външност, макар и малко надменен. Но от всички отец Ралф най-много харесваше внука на стария Енгъс — Алистър, на двадесет и четири години — най-близо до Меги по възраст, — много мил младеж, с хубавите сини шотландски очи на дядо си и с посивяла вече коса, което беше семеен белег. „Нека да се влюби в някого от тях, да се омъжи, да има деца, които толкова много желае. О, господи боже мой, ако направиш това за мен, готов съм да изтърпя болката на тази обич, готов съм.“
Този път ковчезите не бяха покрити с цветя, вазите в параклиса бяха всички празни. Цветята, издържали до преди две нощи на огнения полъх, не можаха да устоят на дъжда и бяха полегнали в калта като разкъсани пеперуди. Не бе останало ни едно зелено клонче, нито някоя ранна роза. Всички присъстващи бяха уморени, много уморени. Уморени бяха онези, които бяха яздили десетки мили из калта, за да засвидетелстват добрите си чувства към Пади, уморени бяха и хората, докарали телата; уморени бяха и жените, които се съсипаха да готвят и да чистят; от умора на отец Ралф му се струваше, че се движи насън, а очите му отбягваха и посърналото отчаяно лице на Фий, и погледа на Меги — смесица от тъга и гняв, и общата скръб на групичката Боб, Джек и Хюи…
Той не държа надгробно слово. Мартин Кинг каза няколко прочувствени думи от името на съседите и свещеникът веднага пристъпи към опелото. По навик той беше взел със себе си потир, причастие и епитрахил, защото никой духовник не ги забравяше, когато отиваше да даде утеха или помощ, но одежди не беше взел, а и в Къщата нямаше такива. Но старият Енгъс се беше отбил до презвитерството в Гили и му беше взел оттам черни дрехи, беше ги увил в мушама и преметнал през седлото. И тъй отец Ралф стоеше безупречно облечен, докато дъждът трополеше по прозорците и по железния покрив два етажа по-горе.
После тръгнаха навън, в скръбно падащия дъжд, през потъмнялата и опърлена от горещия въздух морава към малкото гробище, оградено в бяло. Този път мнозина пожелаха да носят скромните правоъгълни ковчези и подложили рамене под тях, се препъваха и хлъзгаха в калта, мъчеха се да видят къде стъпват през дъжда, шибащ право в очите им. А малките звънчета върху гроба на китаеца готвач подрънкваха монотонно: „Хий Синг, Хий Синг, Хий Синг.“
Най-сетне всичко свърши. Свити под мушамите, опечалените се качиха на конете си и поеха обратния път, едни обзети от мрачни мисли за чакащите ги опустошения, други благодарни на бога, че смъртта и пожарът са ги отминали. Отец Ралф събра малкото си вещи със съзнанието, че трябва да си върви, преди да е станало твърде късно.
Отиде да види Фий, седнала безмълвна до бюрото и вперила поглед в ръцете си.