— Фий, ще можеш ли да се съвземеш? — попита той и седна така, че да я вижда.
Тя се обърна към него, беше така убита духом, така съкрушена, че той се уплаши и затвори очи.
— Да, отче, ще се съвзема. Нали трябва да водя сметките, нали имам още петима сина… шестима, ако смятаме Франк, макар че едва ли има смисъл да смятаме и Франк, нали? Благодаря ви за него, думи нямам да ви благодаря. Такава утеха ми е да знам, че вашите хора го наглеждат, че правят живота му поне малко по-лек. О, да можех да го видя, само веднъж поне!
„Тя прилича на фар — помисли си той, — скръбта в нея светва, когато в душата й се събере толкова чувство, че не може да го сдържи. Ярък блясък — и после за дълго пак настава мрак.“
— Фий, искам да помислиш върху нещо.
— Да, какво? — Тя пак беше потънала в мрак.
— Слушаш ли ме? — попита той рязко, разтревожен и внезапно изплашен повече от преди.
В един безкрайно дълъг момент той си помисли, че тя се е затворила толкова дълбоко в себе си, та дори и резкият му глас не може да стигне до нея, но фарът пак светна и устните й се разтвориха.
— Клети мой Пади! Клети мой Стюърт! Клети мой Франк! — промълви тя, но отново се овладя с желязната си воля, решила сякаш да удължава все повече периодите на мрак, докато светлината никога вече не блесне до края на живота й.
Погледът й блуждаеше из стаята, сякаш я виждаше за пръв път.
— Да, отче, слушам ви — рече тя.
— Ами дъщеря ти, Фий. Спомняш ли си изобщо, че имаш дъщеря?
Сивите й очи се спряха на лицето му, загледаха го почти със съжаление.
— Коя ли жена си спомня? Какво е дъщерята? Само подсеща за болката: и тя е като майката, и тя ще извърви нейния път, ще изплаче същите сълзи. Не, отче. Опитвам се да забравя, че имам дъщеря, а когато мисля за нея, представям си, че е един от синовете ми. Майката помни само синовете си.
— Нима плачеш, Фий? Виждал съм сълзи в очите ти само веднъж.
— И няма повече никога да ги видите, защото аз приключих завинаги със сълзите. — Цялото й тяло потрепна. — Знаете ли какво, отче? Преди два дни открих колко много съм обичала Пади, но както всичко в моя живот — твърде късно. Късно за него, късно за мен. Ако знаете как копнеех за мига, в който ще го прегърна и ще му кажа, че го обичам! О, боже, дано никое човешко същество не изпита моята болка!
Той се извърна от това внезапно покрусено лице, за да му даде време да се съвземе, пък и самият той да вникне в загадката, която представляваше Фий.
— Никой друг не би могъл да изпита твоята болка — каза й той.
Едното ъгълче на устните й се изви в безрадостна усмивка.
— Да, това поне успокоява, нали? Може да не е завидна, но моята болка си е само моя.
— Ще ми обещаеш ли нещо, Фий?
— Щом искате.
— Грижи се за Меги, не я забравяй. Накарай я да ходи на танцовите забави из околността, нека да се среща с младежи, насърчавай я да мисли за брак и за свое семейство. Днес забелязах как я гледаха всички млади мъже тук. Дай й възможност пак да се среща с тях, и то при по-радостни обстоятелства.
— Както кажете, отче.
Той въздъхна и я остави да съзерцава тънките си бели пръсти.
Меги го придружи до конюшнята, където дорестият кон на хотел „Империал“, прекарал два дни в някакъв конски рай, се тъпчеше със сено и трици. Отец Ралф метна на гърба му охлузеното седло на хотелиера и се наведе да пристегне ремъците и колана, а Меги го наблюдаваше, облегната на една бала сено.
— Отче, вижте какво намерих — каза му тя, щом той се изправи. Тя протегна длан и на нея имаше една бледа, пепеляво розова роза. — Единствената. Намерих я на един храст зад цистерните отзад. Сигурно до нея не е стигнал горещият въздух и е била заслонена от дъжда. Откъснах я за вас. Да ви напомня за мен.
С не много сигурна ръка той пое полуотворения цвят от дланта й и го загледа.
— Меги, аз нямам нужда нещо да ми напомня за теб — нито сега, нито когато и да било. Аз те нося в себе си и ти го знаеш. Нима бих могъл да го скрия от теб?
— Но понякога е необходим и спомен — настоя тя. — Изваждаш го, поглеждаш го и тогава си спомняш всичко, което иначе може и да забравиш. Моля ви, вземете я, отче.
— Името ми е Ралф — рече той, отвори малкото ковчеже с причастието и извади оттам требник — негов собствен, подвързан в скъпи корици от седеф. Покойният му баща му го беше подарил при ръкополагането му преди цели тринадесет години. Страниците се разтвориха при една широка бяла панделка; той отгърна още няколко листа, постави розата и затвори книгата върху нея. — И ти искаш от мен някакъв спомен, Меги, така ли?
— Да.
— Няма да ти дам. Искам да ме забравиш, искам да се огледаш в твоя свят и да намериш там някой добър честен младеж, да се омъжиш за него и да имаш бебетата, които така много искаш. Ти си родена за майка. Не бива да се привързваш към мен, не е редно. Аз никога не мога да напусна Църквата и нека — за твое добро — да бъда съвсем искрен с теб: не искам да напусна Църквата, защото не те обичам като съпруг, разбираш ли? Забрави ме, Меги!