Постепенно започна да мисли, че слабостта на отец Ралф е гордостта и амбицията му; това бяха черти от характера, които разбираше, защото сам ги притежаваше. В Църквата имаше място за амбициозни както във всяка институция, която проповядва, че е безсмъртна. Носеше се слух, че отец Ралф с измама лишил тези Клийри, които твърдеше, че обича толкова много, от полагащото им се по право наследство. Ако наистина е така, значи, на него можеше да се разчита. И как блеснаха тези чудесни сини очи, когато той спомена Рим! Може би е време да опита и друга маневра. Той небрежно подхвърли нова уловка, но очите му, замрежени от клепачите, бдяха.
— Получих новини от Ватикана, докато ви нямаше, Ралф — каза той и леко отмести котката. — Ах, Шеба, каква си егоистка: схвана ми се кракът.
— Така ли? — Отец Ралф се настани по-удобно в креслото и с мъка държеше очите си отворени.
— Да, можете да си лягате вече, но първо чуйте какво искам да ви кажа. Преди известно време бях изпратил лично и поверително съобщение на Светия отец и днес се получи отговор от моя приятел кардинал Монтеверди — не знам дали не е потомък на ренесансовия композитор. Все забравям да го питам, като го видя. Ох, Шеба, трябва ли непременно да ме драскаш, за да изразиш задоволството си!
— Слушам ви, ваше преосвещенство, още не съм заспал — каза отец Ралф с усмивка. — Не се учудвам, че толкова обичате котките. Та вие самият сте като тях: доставя ви удоволствие да си играете с жертвата. — Той щракна с пръсти. — Ей, Шеба, остави го и ела при мен. Той е жесток.
Котката начаса скочи от пурпурния скут, прекоси килима и леко и плавно се настани на коленете на свещеника, като махаше с опашка и душеше очарована миризмата на коне и пръст. Усмихнатите сини очи на отец Ралф срещнаха кафявите очи на архиепископа: и едните, и другите бяха полузатворени, но нащрек.
— Как го постигате? — удиви се архиепископът. — Котките не отиват при другиго, но ето че Шеба идва при вас, сякаш й предлагате хайвер или валериан. Неблагодарно животно.
— Чакам, ваше преосвещенство.
— И затова ме наказвате, като ми взимате котката. Добре! Вие спечелихте: предавам се! Изобщо губили ли сте някога? Странен въпрос. Моите поздравления, драги ми Ралф. Отсега нататък ще носите митра и филон и ще ви наричат епископ де Брикасар.
При тези думи очите се отвориха широко — отбеляза архиепископът зарадван. Най-сетне отец Ралф не се опита да се преструва или да крие истинските си чувства. Той направо сияеше.
Глава четвърта
1933–1938. Люк
10
Земята се съвземаше удивително бързо: само след седмица зелени стръкчета трева се показаха над лепкавото тресавище, а в следващите два месеца обгорените дървета започнаха да се раззеленяват. И ако хората бяха твърди и жилави, то бе защото природата не допущаше да бъдат други: онези, които бяха меки по душа или им липсваше зрънцето фанатична издръжливост, не се застояваха в Големия Северозапад. Но щяха да минат години, преди да се заличат напълно белезите от пожара. Много пластове кора трябваше да пораснат и да се обелят по останките от евкалипти, преди стъблата им да станат отново бели, червени или сиви, а една част от дърветата изобщо нямаше да се възстановят и щяха да си стърчат мъртви и черни. Години наред равнината щеше да е осеяна с разпадащи се скелети, които с времето ще се слягат под прахта и под овчите стъпки. Проточили се през Дройда на запад, останаха две дълбоки бразди, издълбани в калта от ръбовете на приспособения лафет. Пътници, които знаеха събитията, ги сочеха на другите, които не ги знаеха, докато случилото се стана част от историята на черноземните равнини.
Пожарът унищожи може би една пета от площта на Дройда и 25 000 от овцете й — дреболия за една ферма, която боравеше с овце от порядъка на 125 000, както бе през последните няколко добри години по тези места. Нямаше никакъв смисъл да се роптае срещу злата съдба или гнева на бога, както пострадалите си обясняваха това бедствие. Оставаше им само да забравят загубеното и да започнат отново. Нито се случваше за пръв път, нито някой очакваше да е за последен.